Вход

Забравих си паролата!

Намерете ни във facebook
Твоето късметче
Latest topics
» Пламък.
Пет Дек 01, 2017 5:59 pm by justwannabeone

» Метресата {GaaSaku} +18
Вто Ное 14, 2017 8:10 pm by Death_Angel

» Всички заедно. ( Наруто ФенФикшън )
Пон Ное 13, 2017 6:41 pm by Death_Angel

» *--:ЛАФЧЕ:--*
Пон Ное 13, 2017 6:32 pm by Death_Angel

» Не знам какво казва сърцето ми (по Наруто)
Сря Авг 30, 2017 6:56 pm by Mimi_Georgieva

» Кой хокаге е направил най-много за страната?
Вто Авг 29, 2017 7:53 pm by Mimi_Georgieva

» Със сигурност мъртва
Пон Авг 28, 2017 10:32 pm by justwannabeone

» Кулинарни мисии. (Наруто) - КОМЕНТАРИ
Пон Авг 21, 2017 3:14 pm by rosi_rosi

» Търся аниме
Нед Юни 25, 2017 2:03 pm by lipsitooo®

» Първия ми фик ( мисля заглавието ) ;д
Пон Юни 05, 2017 10:24 pm by Death_Angel

» Кулинарни мисии. (Наруто)
Нед Юни 04, 2017 10:16 pm by WeHeartIt

» Малко и от мен - Крис
Съб Юни 03, 2017 12:51 am by Chris

» Сълзите на Лалето +18
Вто Май 30, 2017 10:22 pm by Death_Angel

» Моето Наруто форумче
Вто Май 30, 2017 10:12 pm by Death_Angel

» Сълзите на Луната
Съб Май 27, 2017 3:09 pm by Death_Angel

» ( Коментари) Нечистокръвният наследник на Катарската империя
Сря Май 24, 2017 11:23 pm by Death_Angel

» Нечистокръвният наследник на Катарската империя
Сря Май 24, 2017 11:15 pm by Death_Angel

» ~Намисли съществително преди да влезеш!~
Вто Май 23, 2017 8:51 pm by Death_Angel

» Да бройм до безкрай ..
Вто Яну 24, 2017 12:45 pm by streleca_stz

» Обичаш или не обичаш !?
Вто Яну 24, 2017 10:58 am by IVE-STORM(bg)

» One shot fic - THE NEW BEGINNING * Sasuke meets Sakura
Съб Яну 21, 2017 2:02 am by sita

» С кого?
Вто Авг 30, 2016 12:42 pm by IVE-STORM(bg)

» Ctrl+V игра
Вто Авг 30, 2016 12:36 pm by IVE-STORM(bg)

» Aniventure 2016
Вто Авг 30, 2016 12:34 pm by IVE-STORM(bg)

» Горките родители на богатите деца - Епизод 64 - Бг Аудио
Чет Авг 18, 2016 11:35 pm by galia_del4eva@abv.bg

Top posting users this week


СЕДЕМ ДЕНА

Създайте нова тема   Напишете отговор

Предишната тема Следващата тема Go down

blue СЕДЕМ ДЕНА

Писане by Hara on Пон Май 20, 2013 11:50 pm

Това ще е третата ми авторска история, дано да ви хареса. За разлика от предните две, тази ще е от САМО 8 глави! Приятно четене и съжалявам за грешките.

Ден Първи



Слаба, но достатъчно силна за да накара очите й да се затворят повторно, светлина нахлу в бялата стая. След много опити, очите й сега бяха широко отворени след дългият, изтощителен сън. Пиукането на поддържащата живот система й подсказа, че тя все още обитаваше светът на живите. Медицинската сестра, след като отмести белите завеси и покани неприятната светлина в стаята й, провери показателите на момичето.
- Аня-чан искаш ли нещо за пиене? – попита сестрата със сладкото си медено гласче и се усмихна на момичето. То поклати главата си отрицателно. Усмивката на сестрата изчезна от лицето й.
- Недей така, трябва да пиеш течности за да оздравееш! – опита се да звучи строго тя, но гласът й не го позволяваше. Наля минерална вода в една пластмасова чаша и я подаде на пациентката си. Насила, момичето изпи водата наведнъж и подаде празната чаша на сестрата.
- Ето виждаш ли! – скара се тя. – Била си жадна!
Момичето нищо не каза, само зачака докато тя напусне стаята й. След околи пет минутно дудняне какво трябва да направи за да оздравее, сестрата напусна стаята, като й каза че баба й ще дойде след около час. Аня реши да използва предоставеното време за спане. Легна по гръб на легото си и затвори очите.

След време установи, че тази слаба светлина я дразнеше и тя не можеше да се отпусне достатъчно за да заспи. Отвори очите си с мисълта да стане от леглото и да дръпне завесата, но видя двама непознати мъже да стоят от двете страни на леглото й. Заспала ли беше, че да не усети присъствието им или влизането им? Или сънуваше? Момичето ги огледа внимателно. Бяха високи, много високи и бяха облечени странно. Този от лявата й страна беше с руса коса до раменете и сини очи. Носеше бели одежди и излгеждаше като ангел. Другото момче беше пълната противоположност на момчето от ляво. Беше с черни дълги дрехи, черна коса и тъмни очи. Двамата я гледаха, а тя не знаеше на кого да спре погледа си.
Този от ляво й се усмихваше. Усмивката му беше топла и красива, изпълваше я с радост и надежда. Другото момче я гледаше с безразличие. Просто я гледаше, нито с омраза, нито с радост, нито с каквато и да било емоция. Просто я гледаше, а този поглед й напомняше за нейният. И двамата протегнаха ръка към нея.
- Какво? Кои сте вие? – попита накрая тя. И двамата се изненадаха от гласът й, който не беше типичния сладък и мил глас за всяко момиче на нейната възраст, беше леко дрезгав и по-женствен. Не получи отговор. Големите им ръце стояха протегнати срещу нея и чакаха. Тя посегна към ръцете им, но и двамат бързо го отдръпнаха и поклатиха глава.
- Какво? – попита тя. – Само една? – Момчетата й кимнаха и отново подадоха ръцете си напред към нея. Ясно й бе че няма да говорят с нея, докато не избере една ръка, но коя? Погледна ръцете им, а после лицата им. Момчето от ляво беше все така усмихнато, сякаш знаеше че тя ще вземе ръката му. Другото момче продължаваше да държи ръката си с безразличие към нея. Погледът му беше мистериозен и интересен.
Главата й се въртеше на двете страни и се мъчеше да сравни погледите на момчетата. Само една ръка имаше правото тя да докосне, само една. Времето минаваше, а тя все още не знаеше, кого да избере. Не знаеше защо дори го прави на толкова голям въпрос, сякаш живота й зависеше от това. Изненада се че момчетата я чакаха търпеливо тя да направи изборът си, погледна ги за последен път в очите, и двамата искаха да бъдат избрани, сякаш се състезаваха. Едно разбра от ситуацията, и тримата приемаха случващото се сериозно, много сериозно, повече от необходимото, дори и тя да не знаеше защо, усещаше че това е важно. Не й пукаше че напълно непознати стоят в стаята й пред болничното й легло с протегнати към нея ръце. Това, което я вълнуваше бе да избере една от ръцете, а коя да бъде тя, беше труден избор.
Застана на коленете си и изпъна дясната си ръка напред. Ръката й се местеше ту на ляво, ту на дясно. Едната облечена в бял плат, другата в черен. Сама се дразнеше на коле*анието си и накрая се реши. Ръката й се приземи върху дланта на момчето от дясно. Когато ръката й го докосна, той обви захвата си около нейната малка ръка.
Тя вдигна погледа си към него, сега на безизразното му лице се шареше усмивка на победител, странна, подла и зловеща усмивка. Погледа към загубилия. Неговата усмивка се бе стопила и сега той я гледаше тъжно, сякаш искаше да заплаче, сякаш го болеше че тя бе избрала ‘‘противникът‘‘ му, сякаш се чувстваше виновен и в същото време разочарован от изборът й и съжаляваше вместо нея.
Русокосото момче направи някакъв знак във въздуха с дясната си ръка, който наподобяваше на кръст и изчезна като облак от стаята й. Тя възкликна и се обърна бързо към другото момче, което все още държеше ръката й. Погледите им се срещнаха, до някъде тя бе разбрала какво се бе случило, но преди да е потвърдила, в стаята влезна баба й и момчето, също като русолявият си приятел изчезна като облак от стаята й.
- Анастасия! – възкликна възрастната жена, виждайки внучка си в странната позиция в леглото й.
- О, бабо! – възкликна тя и насили усмивка на бледото си лице.
- Какво правиш? Завий се ще настинеш! – скара се бабата и започна да оправя одеалото на внучка си. Момичето държеше глупавата си усмивка на лицето като доказателство, че е добре и че просто й е било скучко. Изведнъж движенията й рязко спряха и тя заби поглед към фигурата срещу нея.
- Какво има? – попита разтревожено баба й и проследи погледа й за да види какво толкова я интригуваше и плашеше. Нищо не видя, само една бяла стена с рафтове пълни с какви ли не лекарства, а в шкафовете определено имаше над десет спринцовки.
- Какво има Анастасия? – попита разтревожено бабата и размърда внучка си, като вкопчи ръцете си в раменете й.
Значи баба й не го виждаше, момчето от по-рано, момчето чиято ръка тя бе хванала, момчето което бе избрала. Той показа дланта си, сякаш й махаше, но тя забеляза името си написано на нея, по-точно видя как буквите се изписваха от нищото на дланта му, на ръката която беше докоснала. Тя автоматично погледна към дясната си ръка и забеляза как числото 7 се изписа на дланта й.
- Анастасия какво има? – попита повторно баба й виждайки уплашеният поглед на внучка си.
- Виждаш ли го? – попита паникьосано тя и вдигна треперещата си дясна ръка срещу лицето на баба си.
- Да виждам кое, какво? – попита объркано старицата.
- Числото седем на дланта ми? – попита изплашено тя. Баба й се стресна и поклати глава. Внучка й халюцинираше, тя бързо повика сестрата, но твърде късно. Анастасия беше припаднала, а потта й се стичаше по челото.
avatar
Hara
Любител
Любител

Female
От : Sofia, Bulgaria
Рожден ден : 19.01.1996
Години : 21
Мнения : 233
Дата на рег. : 24.01.2012

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Кои анимета са ти любими?

Върнете се в началото Go down

blue Re: СЕДЕМ ДЕНА

Писане by -*-What The Hell-*- on Сря Май 22, 2013 1:54 pm



avatar
-*-What The Hell-*-
Филми, сериали, детски
Филми, сериали, детски

Female
От : Korea
Мнения : 14899
Дата на рег. : 10.05.2010

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Kaichou wa maid-sama, Inuyasha, Inu x Boku SS

Върнете се в началото Go down

blue Re: СЕДЕМ ДЕНА

Писане by Hara on Чет Авг 08, 2013 6:32 pm

  Ден Втори

Усети как някой държи и гали лявата й ръка. Усети и маската на лицето си. Чу досадната пиукаща машина, която отчиташе сърцебиенето и пулсът й. Долови и досадната сетлина, която винаги я събуждаше и й пречеше и дразнеше очите.
Да, тя се събуждаше.

-Аня! – възкликна баба й като я видя будна и побърза да махне маската от устата й. – Добре ли си? Искаш ли нещо за пиене? Гладна ли си? – затрупа я с въпроси старицата, докато галеше внучка си по главата.
- За-ве ...-сата. – промълви едвам едвам тя и започна да кашля. Баба й се изплаши и бързо постави маската обратно на устата й. Сестрата влезна в стаята.
- Аня-чан! Добре ли си? – затича се бързо към нея тя. – Помогнете ми да я сложа в седнала позиция. – помоли тя баба й и заедно помогнаха на Аня да седне. Сестрата махна маската й и й подаде чаша с вода. Аня отпи от нея.
- По-добре ли си? Можеш ли да говориш? – попита я баба й докато разстриваше гърбът й.
- Завесата. – каза тя. – Спуснете я. Слънцето ме дразни. – Сестрата и бабата се спогледаха. След момент в стаята настъпи мрак и се наложи да светнат лампите.
- НЕ! – викна ядосано момичето. – Не ги палете! Светлината ме дразни! Не мога да спя от нея. Или ще е проклетото слънце или лампата! Дразнят ми очите. Всяка божа сутрин, всяка божа сутрин трябва да отмествате пердетата и да ме събуждате. Не мога да спя от дни вече! Забранявам в стаята ми да нахлува каквато и да било светлина! – крещеше им насреща с колкото й глас държи, докато не се задави пак и започна да кашля. Сестрата я наведе напред и постави леген пред нея, в случай че повърне. След като мъчителното й, здиращо гърлото й кашляне приключи, сестрата прецени за добре да я оставят сама и двете с баба й напуснаха тъмната стая.  

- Нека я оставим да си почине, знаете че от тази болест отпадналостта и умората са едни от първите фактори. – обясни сестрата на бабата вече извън стаята на Аня. – По-добре си идете у дома, трябва да си почивате. Ако има нещо веднага ще ви се обадя, не се тревожете. – предложи й сестрата и се усмихна любезно. Възрастната жена погледна натъжено към стаята на внучка си.
- Добре, добре. – поклати в съгласие главата си тя и избърса падналите върху бузите й сълзи. – Утре сутрин пак ще дойда. – съобщи тя и си тръгна от болницата. Сестрата въздъхна уморено и погледна тъжно гърбът на старицата, а после и стаята на пациентката си.
- Нуждая се от масаж. – каза си тихо тя и тръгна по коридора докато разстриваше раменете си до колкото може.

Аня се опита да си спомни случилото се предният ден. Сън ли бе това? Тя погледна дясната си ръка. Не. Не беше сън. Числото седем все още стоеше на дланта й. Тя въздъхна тежко и се огледа наоколо. Него го нямаше. Онова странно, непознато момче. Искаше пак да го види, искаше да го попита относно числото на ръката си, което само тя виждаше. Халюцинираше ли? Това не е типичен признак за болестта й. Всъщност изобщо не бе фактор за болестта й. Друга болест ли се бе развила в нея? Или наистина само тя виждаше момчето и числото на ръката си?
От толково много въпроси без отговор, тя само се доизмори допълнително. Сметна за добре да си легне и да поспи, и без друго само това правеше по цял ден.

Главата й бе замаяна. Или е прекалила със спането или не е спала добре. Аня седна на леглото си и се огледа в мрака. Да, стаята й излгеждаше по-добре така, тъмна и тиха. Изведнъж фокусира нещо в тъмнината и бързо светна нощната си лампа на шкафа, която не дразнеше очите й толкова колкото останалите светлини.
Видя го. Оново момче. Тя се шокира първоначално, но после се успокои като видя че е той. Значи не е нова болест, просто само тя го виждаше.
Момчето се доближи до леглото й докато я гледаше право  очите. Аня не можа да откъсне погледът си от него, беше нещо от рода на онази игра, в която не трябва да мигаш или да поглеждаш на страни. Той се спря и взе картонът й закачен на рамката на леглото и го прегледа.

- Анастасия? – попита той. Гласът му бе красив. Мъжествен, спокоен и мек. Беше като музика за ушите й, толкова й харесваше. – Не мога да ви разбера японците ... какви са тези имена? Това не е японско име нали? – зададе въпросът си и отмести поглед върху момичето. Забеляза как го гледа тя. С такова любопитство и интерес. Тя наистина ли разбираше какво се случва? Защо не го гледа със страх като другите хора? Защо не е травмирана или уплашена или депресирана? Може би защото сама избра смъртта си? Защото сама пое ръката му?
- Н-не. – отговори му тя без да отделя очите си от неговите.
- Защо се казваш така тогава? Японците държът на традиционните си имена, нали? – попита я той и се неведе по близо до нея, а картонът остави върху краката й. Аня пеглътна тежко, не можеше да откъсне очи от неговите. За първи път през живота си, за първи път тя се притесняваше от присъствието на някой от противоположният пол.
- Когато съм се родила, не съм проплакала. Била съм на път да умра, едва са ме спасили. Затова майка ми ми е дала това име, Анастасия. Означава възкресение. – обясни му тя все още забила поглед в неговият. Момчето кимна.
- Аааа да. – отвърна с красивият си глас той. – Японците обичат да кръщават децата си с имена, които ще изпълнят надеждите им за бъдещето. Обаче се съмнявам че ... ще възкръснеш за втори път. – допълни той и дяволита усмивка се изписа налицето му. Очите на Аня се разшириха и тя отново преглътна звучно. Очите й веднага се отместиха върху ръката й. Числото седем го нямаше, на негово място се изписа числото шест. Аня го погледна шокирано. Да, това бе погледът, който всички му даваха, когато разберът съдбите си.
- Т-това ... значи ли че аз .. щ-ще.. – опита се да зададе въпрос тя, но започна да кашля. Силно и мъчително. Момчето погледна към вратата, чакащ да нахлуят лекарите. След секунда те бяха вътре и започнаха с процедуата.

- Как е тя? Пак е кашляла, чух че е отделила жълтеникава храчка? Това не е добре нали? – дочу гласът на баба си Аня, която се събуждаше от поредният си дълбок и изморителен сън.
- Да, състоянието й не се подобрява. За сега е извън опасност и е в стабилно състояние, но ... още нищо не знаем. – чу и лекарката, която обясняваше случилото се на баба й.
- Божичко ... не ми отнемай и нея! – проплака измъчено старицата. Аня отвори очите си.
- Ба ... бо. – каза с преграхнал глас през маската си тя. Баба й стана и отиде до леглото й. Седна до нея и хвана лявата й ръка.
- Скъпата ми Аня. Милото ми дете! Всичко ще се оправи, ще оздравееш. Обещавам ти. Ще оздравееш! И пак ще се върнем Кйото заедно и ще живеем на спокойстиве с чичо ти и брадовчед ти. – говорше й старицата докато ронеше крокодилски сълзи. Тя самата не бе сигурна в думите и обещанията си. На Аня й бе ясно, нейната съдба бе- .. не тя сама избра съдбата си. Избра смъртта пред това да живее. Сама си тегли черата.

Вечерта момчето отново посети стаята й. Отново с картонът й в ръка. Явно дочиташе непрочетенето.
- Туберкулоза? – попита той и я погледна любопитно. – Коварна болест. – заключи спокойно той и кимна на отговорът си. – Как си я хванала?
- Хората със слаба и подтисната имунна система са предразположени на тази болест, а моята е много слаба. Още от раждането ми. – сподели тя докато кротко изучаваше всяко негово движение и мимика.
- Ааа да, когато си била .. полу-мъртва ако не и мъртва и си възкръснала. – припомни си той саркастично и продължи да прелиства картонът й.
- Ти ... – започна тя. Момчето отмести погледът си върху нейният.
- Аз какво? – попита я той.
- Аз .. защо ... ем .. – затрудни се тя в съставянето на въпрос.
- Кой съм аз? Защо стана така? Как се случи това? Защо само аз те виждам? Ами числото на дланта ми? Ами името ми на твоята длан? ... Тези въпроси искаш да ми зададеш нали? Ще ти кажа, въпреки че вече сама ти знаеш .... ще умреш. – очите на на Аня се разшириха. Подозренията й бяха потвърдени.
- Да ще умреш до ... вече шест дни. А аз ще съм този, който ще вземе душата ти. Аз съм смъртта. – обясни й момчето сякаш нищо особено не й казваше. Сякаш всеки ден се случваха подобни неща, сякаш е нещо обичайно и напълно нормално.
- Какво? – попита той любопитно и се доближи до нея. – Не е като да е трябвало да умреш ... ти имаше избор и избра смъртта. Сама реши съдбата си.

Аня гледаше безразлично и с празен поглед. Той беше прав, а тя бе решила да умре. Толкова ли слаба бе всъщност? Толкова ли бе волята й? Толкова ли искаше да умре? Защо се получи така? Имаше още толкова много въпроси за задаване, относно него и другото момче, относно изборът й, но беше прекалено изморна. Тялото й не позволяваше да стои будна за дълго време. Неусетно тя падна назад и затвори очите си. Неусетно тя пренесе съзнанието си някъде другате и заспа.
avatar
Hara
Любител
Любител

Female
От : Sofia, Bulgaria
Рожден ден : 19.01.1996
Години : 21
Мнения : 233
Дата на рег. : 24.01.2012

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Кои анимета са ти любими?

Върнете се в началото Go down

blue Re: СЕДЕМ ДЕНА

Писане by Hara on Нед Сеп 08, 2013 12:59 pm

Ден Трети



Нахално и като по поръчка, ярката светлина погали клепачите на Аня и от неприятното докосване тя бе принудена да се събуди. Когато отвори очите си видя, че в стаята й нямаше никого.
Хм и по-добре така, защото ще са изненадани от ругатните, които знам, помисли си тя и седна в леглото си загледана през прозореца.
Аня въздъхна тежко, сега когато бе събрала достатъчно сили и решителност да стане и дръпне завесата.
- Не се мъчи. – чу тя познат глас от стаята си и се огледа. Изведнъж невидима сила дръпна завесата и сега бе ред на тъмнината да царува. Онова момче се появи бавно, първо прозрачен като холограма и после с вид на истински и нормален човек. Той я погледна и й махна в знак на поздрав.
- Добро утро ... – отговори му тя замислено. – Мога ли да те попитам нещо?
- Вече ме питаш.
- Как се казваш? – Не последва отговор. В стаята настъпи мълчание.
- ...Това е доста дълга история. Мисля че зададе грешен въпрос. – Аня го погледна объркано и неразбрано.
- Това, което искам да кажа е че имам две имена. Едно преди да умра и едно, което ... използвам за подобни случаи .. като цяло съм шинигами, аз съм смъртта и нямам име.
- Ти си мъртъв? – попита възхитено Аня.
- Да ... явно ще се наложи да ти разкажа всичко ... – каза момчето на себе си. Аня продължаваше да го гледа любопитно и с такъв голям интерес.
- Тогава .. защо си шинигами? И кое беше другото момче? – попита тя.
- Явно хич не ме слуша. – каза си отново той и я погледна ядосано. – Слушай внимателно какво ще ти кажа сега, няма да се повтарям! Ясно ли е? – момичето кимна кротко докато го лгедаше внимателно. – И няма да ме прекъсваш! – размяташе показалец пред нея той, а Аня отново му кимна. Момчето въздъхна тежко и седна на леглото й, до краката.
- В .. другия свят, отвъдното, хората са разделени на групи. – започна той докато си помагаше с ръце. – Ти спадаш към групата на ‘‘късметлиите‘‘, защото имаше избор, да живееш или да умреш. За моя изненада ти избра мен, смъртта. ‘‘Късметлиите‘‘ обикновенно избират животът, а тези които избират смъртта, почиват в мир. ‘‘Наказаните‘‘ ... това съм аз. Всеки убил човек през живота си бива превърнат в шинигами за да събира човешки души, да продължава да върши това, което е сторил докато е бил жив.
- Убил си човек!!! – възкликна шумно тя и се изправи леко от леглото, шокът в очите й можеше лесно да се прочете.
- Не ти ли казах да не ме прекъсваш?! – озъби й се момчето. – Тези, които се самоубиват, също приспадат в групата на ‘‘наказаните‘‘. За да разберат цената на живота, колко е ценен и че това е нещото от което планетата ни се състои, живот. Групата на ‘‘светците‘‘, това са хората, които са добри по душа, направили са много добри дела докато са били живи и тях винаги ги прибира ангел. Тези хора имат правото да изберат дали да работят като ангели или просто да си почиват в отвъдното. – обясни й той докато гледаше замислено завесата.
- Т-ти ... – започна внимателно и предпазливо Аня като гледаше плахо профилът му. Той се обърна рязко към нея, погледите им се срещнаха и сякаш нещо я жъгна, тя подскочи и бързо отмести погледа си от неговия.
- Не се тревожи, никого не съм убивал. – отговри й той. Реакцията й бе прекалено очевидна.
- Т-тогава защо .. – опита да се продължи тя, но не се осмеляваше да го погледне в очите. Притесняваше се и се чувстваше неудобно.
- Защото не исках да живея ... имах тежък живот, проблеми в училище, проблеми със семейството, с приятелите ... с всичко. Реших да го прекратя с мисълта да се освободя от мъките си и да си почина, така или иначе на никой не му пукаше за мен. Но уви, хората които са казали че животът е една ваканция са били прави. Естествено това не важи за всички.

Настъпи мълчание. Нито един от двамата не знаеше какво да каже.
- От кога ..? – попита Аня без да се чувства длъжна да довършва въпроса си, момчето четеше мислите й по-добре й от нея самата.
- Година. Но това е първият ми път, в който ми се налга да прибирам един от ‘‘Късметлиите‘‘, до сега винаги са били ‘‘Наказаните‘‘. – отговори й той и я погледна в очите. Този път тя не отмести поглед. Искаше да вземе това предизвикателство и да го гледа в очите докато той не ги отмести от нея.
- Как се казваш? – попита тя силно втренчена в погледът му, решена да не се отказва.
- Джин. – отговори той същот толкова концентриран в погледът й.
- Как .. стават нещата с процедурата .. когато ми дойде времето..
- Няма да боли. Просто трябва да взема душата ти.
- Как ще я вземеш? – облиза тя пресъхналите си устни от напрежение. Джин ги погледна за момент, но бързо върна погледът си върху нейният.
- Има много варианти.
- Например?

- Аня? – възкликна старицата и влезна в стаята.
По дяволите! Изгубих, помисли си тя и отмести погледна си от вече изчезналото момче.
-Какво? – попита значително грубо тя баба си. Гневът на загубилия.
- Добре ли си? – попита я мило тя и седна до нея.
- Бабо върви си. Ако идваш тук краката ще започнат да те болят.
- Не се тревожи за старица като мен. – засмя се топло тя. – Искаш ли да разтрия раменете ти? Или краката? – Аня въздъхна тежко и погледна ядосано баба си.
- Краката ако обичаш. – отговори накрая тя и й се усмихна.

- И се нахрани добре! – напомни баба й застанала на прага на врата готова да си тръгне. Часът за посещения беше приключил. Аня само й кимна с усмивка на лице. Веднага щом баба й изчезна, усмивката й също се скри от лицето й.
- Не те ли е срам да лъжеш баба си? – познат глас прекъсна мислите й и тя подскочи леко.
- А какво да й кажа? Бабо има едно момче, което е шинигами и ще вземе душата ми след четири дена, защото аз сама избрах до умра пред това да живея? – предположи саркастично тя и го погледа с повдигната вежда.
- ..Да и това не е вариант. И все пак ... няма ли да е добре да направиш някакъв намек?
- Бабо ще умра след четири дена, или бабо умирам защото искам? – продължи да сее и реди сарказми от безцветната си, напукана уста тя.
- Ясно, разбрах те. Сарказмът ти е в повече. – отбеляза спокойно той и започна да се разхожда из стаята.
Аня спокойно го оглеждаше. Харесваше го. Може би защото бе лесно да се говори с него.
Гледаше с интерес високата му, слаба фигура, рошавата, черна, дълга до раменете коса и тези странни черни одежди, които го правеха специален. Носеше голям сребърен кръст на врата си и няколко сребърни пръстена по ръцете си. Дрехите бяха прекалено парцалени за да може да огледа подробно тялото му и мускулите му ако евентуални имаше такива. И все пак й харесваше. Черното му отиваше, ролята на злодея още повече. Все повече и повече осъзнаваше че го харесва като личност и като момче. Мистерията около него го правеше още по-привлекателен и интересен.

- Бог ще се сърди ли? – попита го тя загледала се втренчено в кръста, който носеше.
- За кое? – прекъсна той разходката си из малката стая и я погледна.
- За това че ...
- Че избра съмртта? – довърши вместо нея той и се подсмихна леко. – Не няма. Защото ти е дал избор. Хората с избор ... Той не може да им се сърди, защото са избрали това, което желаят. – обясни й, а Аня го погледна някак сърдито и нацупено.
Глупчо ... не това исках да питам!, помисли си сърдито тя и легна в леглото си като се зави до ушите с одеалото си.
- Спи ми се, не ми пречи и гледай да не ме събудш. Ако сестрата или баба ми махнат завесата ще те помоля да я дръпнеш отново за да не ме дразни светлината на сутринта. – нареди му тя и затвори очи.
- Да не би да съм ти бавачка или слуга? – попита раздразнено той и я погледна ядосано. – Чуваш ли ме какво ти говоя малката? – той пристъпи към легото й и видя че вече спеше. Да .. тя беше много болна ... и много слаба, дните й наближаваха и вече се брояха на пръстите на едната му ръка. Джин внимателно отмести гъстият й бретон от челото и я погледна мило.
- Сладки сънища малко хлапе .... скоро ще си почиваш на спокойствие без болка. – усмихна се топло той и изчезна от стаята й.
avatar
Hara
Любител
Любител

Female
От : Sofia, Bulgaria
Рожден ден : 19.01.1996
Години : 21
Мнения : 233
Дата на рег. : 24.01.2012

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Кои анимета са ти любими?

Върнете се в началото Go down

blue Re: СЕДЕМ ДЕНА

Писане by Hara on Сря Сеп 11, 2013 3:07 pm

Ден Четвърти


Тялото й се напрегна, ребрата й се свиха, белите й дробове не приемаха въздух....
Беше тъмно ... през ноща? Още не бе сутрин, а тя вече получаваше болезнените си пристъпи на кашлица.
От напрежението в тялото си, тя се изправи в седнала позиция, сякаш някой я дърпаше за гушата. Лицето й почервеня, очите й се насълзиха и скоро сълзи капеха по бузите й, студена пот изби от челото й.
Очите й не се бяха адаптирали към тъмнината и не можеше да намери бутончето за спешни случаи. Ръцете й опипваха леглото и нощното й шкафче като луди. Не можеше да си поеме въздух. Умираше ли? Защо болеше толкова много? Защо беше толкова уплашена? Дори не можеше да се изкашля, а това бе единственият вариант да си поеме въздух.
Дробовете й се напрегнаха отново, а ребрата й се свиха. Усети нещо да катери гърлото й, нещо топло и течно, нещото, което й пречеше да диша и я задушаваше.
Напрегна се. С едно изкашляне, тя изхрачи огромно количество кръв, която опръска чершафите й. Въздух проникна в дробовете й, сега можеше да диша ... но болеше, адски много болеше.
Започна да плаче, все още не можеше да намери проклетият бутон, не можеше да повика помощ ... болеше я, беше я страх и храчеше кръв върху белите си чершафи.
Кашлянето й продължаваше ... придружено с кръв. Паниката я обземаше. Къде беше бутонът? Дори не си спомняше къде стоеше. Не можеше и да вика .... тя просто се давеше в собствената си кръв. Едвам дишаше, защото при всяко поемане на въздух, струя кръв се качваше по гърлото й и блокираше пътят на въздуха. След това я плюеше. Беше много кръв.
Опита се да стане за да повика помощ или поне някой да я види, но уви не можа. С всяко движение все повече и повече кръв се отделяше от устата й. Сълзите й се стичаха по бузите ... дори с глас не можеше да плаче. Въздухът й не достигаше, тя наистина умираше.
Тогава се сети! Сети се, че й оставаха още четири или три дена, не знаеше точно колко, но знаеше че днес не бе денят да умре. Опита се да си поеме въздух за да може да говори.
- Джин! – каза с преграхнал и изнемощял глас тя. Едвам чу собственият си глас.
-Джин! Каза че няма да боли!! – поредна струя кръв излетя от гърлото й. Едвам дишаше от кръвта, едвам виждаше от сълзите си. Едвам говореше. – Моля те ... не искам да ме боли ...Джин моля те!!! – говореше тихо тя с преграхнал глас. – Каза че няма да боли .... защот тогава ме боли толкова??? Джин ... Шинигами-сама ... – очите й се затваряха. Гърлото й обаче продължаваше да изхвърля кръв и да цапа пода и стените ... сякаш е имало касапница в стаята й. Гледката беше отвратителна.


Джин беше там, в стаята й. Бе свидетел на случилото се. От самото начало до сега. Просто бе невидим за нея. Но какво можеше да направи той сега? Не й бе време да умира ... той нямаше право да се намесва ... знаеше че тя няма да умре, но защо му бе толкова неприятно да я гледа как се дави в собствената си кръв? Защо му се струваше че усеща болка, когато не бе способен да усеща каквото и да било чувство? Защо искаше да запуши ушите си докато тя викаше името му? Защо искаше да избяга за да не гледа как тя страда? Той няма право да се намесва .... това е част от болестта й ... смъртта й още не бе настъпила, той няма право да се намесва ... той е там само за да прибере душата й.

- Джин ... моля те ... спри болката, умолявам те! – продължаваше да вика името му тя. Скоро това кашляне на кръв се превърна в повръщане. Джин стисна очите си, не можеше да гледа ....това ли искаше да му покаже Бог? Колко е ценен животът? Или колко много страдат дори и хората, които искат да умрат. Че животът не някаква игра, нещо с което може да се подиграваме и отнемаме от другите същества на тази планета? Било то хора и животни? Че ще си заплатим и за това че искаме да умрем?
Бог ни е дал животът ... той ще си го прибере когато поиска, но защо трябва да боли? Защо трябва да ни наранява? Защо? Защо?!?!

Джин застана до леглото й и я погледна безразлично. Тя вдигна глава към него. Той се шокира от насълзените й очи и окървавеното й лице.
- Моля те. – помоли отново тя преди да изплюе поредното количество кръв на леглото си.
Джин преглътна тежко. Хвана малкото й пребледняло, изцапано с кръв лице с големите си ръце и я погледна в очите. Тези големи черни, пълни със сълзи очи. Погледът му се спусна надолу към кървавите й устни. Палецът му мина покрай тях и се изцапа с кръвта й. Аня леко изхлипа. Джин спусна лицето си към нейното и устните му допряха тези на Аня.
Очите й се затвориха, тялото й се отпусна. Тя започна да се успокоява. Джин също затвори очите си. Целувката им продължи известно време. След това Джин внимателно я постави на леглото й. Тя отново спеше спокойно и без болка ... в тази окървавена стая. Реши да я остави така. Ако сега натисне бутонът и повика сестрите, те само щяха да изпаднат в паника от гледката и да събудят Аня, което евентуално можеше да доведе до повторен подобен пристъп. Колкото и плашещо да изглеждаше стаята й сега и самата тя, беше по-добре да спи на спокойствие. На сутринта ... тогава щеше да мисли за това. Сега просто искаше да гледа спокойното й лице.
Езикът му обиколи устните му и облиза кръвта останала от целувката му с Аня. Погледна към палецът си, който също бе оцапан с кръв, след което го облиза.
Прясна човешка кръв ... забранения плод за всеки шинигами. Той беше загазил. Много загазил.



- О, Боже Господи!!! – викна уплашено сестрата и изтича от стаята на Аня. Вероятно за да доведе помощ. Сега като се замислиш, окървавените й чершафи, стени и под изглеждаха по-страшно и шокиращо. Джин застана до леглото й, реши че ще е добра идея той да я събуди, а не паникьосаните викове и истерии на медицинските сестри, които мислеха Аня за мъртва. Той докосна челото й и тя мигновено отвори очите си. Помогна й да седна на леглото докато тя сънено разстриваше очите си.
- Не ти ли казах да не ме будиш? – попита сънено и ядосано тя. Заначи не си спомняше?
Аня видя кървавата гледка пред очите си.
- Т-т-това .... аз ... какво? – започна да заеква от шок тя.
- Успокой се, сестрите идват. – каза й той и застана в края на стаята й. Леко започна да изчезва, но не напълно, беше като призрак, който само тя може да види.
- Аня-чан, добре ли си? Какво се е случило, защо не си ни повикала? – започнаха сестрите веднага. Едната провери показателите й, другата махна кървавите чершафи и ги смени с нови, а третата почисти пода и стените след това и лицето й от засъхналата кръв. Баба й не биваше да вижда това. За нищо на света. Да храчиш кръв е достатъчно лош знак, че шансовете ти за оцеляване са значително малки, но да повръщаш кръв и то толкова много .... на Аня не й оставаше много време.
- Защо не ни повика?
- Аз .. не знам .. – опита се да си спомни тя. – Не можах ... не можех да дишам и не виждах нищо в тъмното, постояно кашлях и храчех кръв .. беше тъмно й не виждах и ме беше страх, не можех да викна ... аз .. аз....аз – накрая си спомни всичко, до всеки един детайл. Джин беше свел погледа си надолу. Тя го погледна, но не срещна погледът му.
- Какво стана после Аня? Как успя да се успокоиш? Това е сериозен пристъп, не може току-така да се оправиш без лекарска помощ!
- Аз ... просто спрях да кашлям и кръвта спря и ... заспах. – каза тя втренчила очи във фигурата на Джин.
- Не може ей така да спреш, някой се е намесил, някой ти е помогнал. Сигурна ли си че никой не е бил в стаята ти?
- Не никой нямаше ... спрях сама. – отговори им безразлично тя. Джин вдигна главата си. Очите им се засякоха. Той бързо отмести погледът си от нейният и изчезна напълно от стаята й.
Сестрите приключиха с прегледът й и почистването на стаята.
- Почивай си. Бутонът е винаги от дясната ти страна малко под рамката на леглото. – обясни й сестрата и напусна стаята.
Аня отново беше сама. Сама с мислите си. И спомените си от случката тази нощ. Джин бе този, който спря мъките й. Тази отвратителна болка в гърлото, ребрата и дробовете й. Това непрестанно и постоянно отделяне на кръв от огранизмът й. Той ги спря. Сега го нямаше, не можеше да му благодари, а умората я побеждаваше малко по малко.
- Джин. – каза полу-сънено тя с притворени очи. – Джиин. Джин! Джииин. Шинигами-саан.
- Престани да викаш тук съм! – скара й се момчето, а тя рязко отвори очите си и подскочи. Полгедна го. Седеше все така високо над нея със скърстени ръце.
- Благодаря ти. – усмихна му се тя. Той не каза нищо.
- Моля те .. в деня в който ще умра, моля те не искам да ме боли като сега.
- Не мога нищо да гарантирам. Аз трябва да прибера душата ти, но не и да облекчавам болката ти. Това което направих снощи ... ще си платя за него по-късно.
- Защо? Ти ми помогна!
- Не трябваше да го правя! Моята задача е да те наблюдавам до деня, в който ще прибера душата ти. И евентуално да се намеся ако някой се опита да те убие преди предсроченото време.
- Щях да умра вчера! – повиши раздразнено тонът си тя. – Болестта ми щеше да ме убие, ти се намеси на време!
- Не, не трябваше!
- Никой няма да те накаже защото не си сторил нищо лошо! – викна му тя.
- Напротив!!! – изкрещя силно той. Аня се стъписа и го погледна уплашено. – Аз ... когато те целунах ... опитах от кръвта ти. Това е забранено, това е забранено за всеки шинигами! – обясни той. Очите му бяха силно стиснати, а челото набръчкано. Само той си знаеше какво е направил. Аня не смееше да го пита защо е забранено ‘‘дегустирането‘‘ на човешка кръв, беше я страх, страх от отговорът.
- Искаш да знаеш, но те страх нали? – повдигна главата си той и отвори очите си. Не изглеждаше ядосен или тъжен, бе напълно нормален. Аня кимна внимателно с глава в знак на отговор.
- Знаеш прочутите истории за вампири, нали? Това че вампирите са мъртви и безчувствени изчадия, които усещат различни емоции при консумирането на човешка кръв. За това я пият, не толкова вкуса ги кара да убиват хората, а фактът че усещат емоции, които ги карат да се чувстват живи. При мен ... при всеки шинигами важи същото. Мъртви и безчувствени. Човешката кръв е нашият най-голям грях и порок. Защото чрез нея ние придобиваме частица човещина и емоция, която не можем да контролираме. С вкусяването на кръвтта ти, аз придобих и най-силните емоции от теб ... – Аня остави замръзналият си поглед втренчен в неговия. Само тежкото й преглъщане се чу в тихата стая.
- Мисля че знаеш какво означава това? – попита я несигурно той. Аня поклати не особено убедително главата си в знак на отрицание. Джин се приближи по-близо до нея.
- Сигурна ли си? – този път последва кимване. Джин скъси разстоянието по между им още повече като доближи лицето си по-близо да това на Аня, на няколко инча разлика. Тя отмести главата си малко назад колкото можеше, но нямаше особено голям избор. Той я беше притиснал между възглавницата й и неговото лице. Очите й се въртяха като бесни и шареха из цялата стая само и само за да не се срещне погледът й с този на Джин.
- Изпитвам същото, което и ти към мен. Сега разбра ли ме? – попита отново той. Очите й внимателно го погледнаха.
- Н-не. – отговори му тя и продължи да гледа към тавана.
- Не? – попита изненадано и леко раздразнено той. – Вие момичетата знаете как да ни измъчвате. Ти ... не ме ли харесваш? Като момче? По романтичен начин? – попита откровенно и директно той все така близо до лицето й.
На Аня й се искаше да се скрие под завивките, но тялото й се скова от директните и точни въпроси. Усети как слюнката й заседна в гърлото и й се наложи да преглътне няколко пъти. Бузите й пареха, най-вероятно бяха червени от настъпилото притеснение. А фактът, че той можеше да види тази неконтролируема реакция от нейна страна, даваше отговор на въпросите му. За първи път бе в такова неудобно и наистина неприятно положение. А беше останала с впечатнелие, че любовта е нещо комфортно и приятно. Не ... сега наистина искаше него да го няма, баба й или някоя от сестрите да влезне за да може той да си тръгне.
Явно все пак има Господ, който чу молитвите й. Баба й взлезна в стаята.
- Аня? Защо седиш така сковано? – попита тя и влезна в стаята й. Аня си отдъхна облекчено и се усмихна на баба си. За първи път бе радостна да я види.
- Нищо аз- той все още беше там, на сантиметри от лицето й, с очи забити в лицето й. Аня преглътна тежко. Баба й не го виждаше, никой не можеше да го види освен нея самата. Той просто стоеше спокойно и мирно над нея сякаш чакаше отговор.
- Ти какво? – попита баба й.
- Ще разстриеш ли рамената ми? – попита тя и побърза да се обърне с гръб към Джин и баба си. Джин бе избутан от обръщането й, а Аня си отдъхна спокойно сега когато не виждаше лицето му ... или по-точно той нейното.
- Как си? Разбрах от сестрата че си повърнала много кръв и че това е лош знак ... – започна баба й
- Да не говорим за това сега.
- Но Аня ... това е много лошо, не осъзнаваш ли че-
- Осъзнавам че дните ми са малко! – прекъсна грубо баба си тя. – Аз го осъзнавам, знам го и го приемам ... бабо ти си тази, която трябва да го приеме най-накрая.
- Но ... ти си ми внучка ... само теб имам ... само теб! – започна да плаче старицата. Аня усети как тя опря главата си на гърба й.
Баба й бе изживяла много лоши неща в живота. Няколко неуспешни раждания, едно помятане, смъртта на съпругът си, смъртта на единствената си дъщеря и мъжът й ... сега щеше да загуби и внучка си. Старицата щеше да остане сама. Да, Аня имаше чичо и братовчед, които живееха с тях, но когато тя се разболя те се преместиха в Америка.
- Съжалявам бабо ... аз сама реших да напусна този свят ... сега няма връщане назад...
avatar
Hara
Любител
Любител

Female
От : Sofia, Bulgaria
Рожден ден : 19.01.1996
Години : 21
Мнения : 233
Дата на рег. : 24.01.2012

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Кои анимета са ти любими?

Върнете се в началото Go down

blue Re: СЕДЕМ ДЕНА

Писане by -*-What The Hell-*- on Сря Сеп 11, 2013 5:15 pm



avatar
-*-What The Hell-*-
Филми, сериали, детски
Филми, сериали, детски

Female
От : Korea
Мнения : 14899
Дата на рег. : 10.05.2010

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Kaichou wa maid-sama, Inuyasha, Inu x Boku SS

Върнете се в началото Go down

blue Re: СЕДЕМ ДЕНА

Писане by Hara on Пет Апр 25, 2014 7:20 pm

Ден Пети



След като баба й бе изляла душата си върху гърбът на Аня, а тя от своя страна бе обяснила, че не желае да е част от този свят, двете отново бяха разделени. Едната у дома, другата в болницата .... и двете съвсем сами.
Желанието за сън и чувството на умора отдавна бяха напуснали тялото на Аня, сега когато имаше толкова много неща на главата си.
Погледът й неусено се спря на дясната й ръка. Три дена ... още три дена живот, после всичко щеше да приключи, болката, досадните сестри, баба й ... щеше да си почине.
Неусетно умората отново я пребори и тя затвори очите си, заспа в седнало положение. Джин я намести удобно в леглото й и я зави, после дръпна завесата и застана в ъгъла на стаята...наблюдаваше спокойното й лице.
- Какво лошо има в това да ме харесваш? – попита тя в просъница със затворени очи. Джин се стъписа от неочакваният въпрос. Аня отвори очите си и погледите им се срещнаха.
- Лошо е. Аз трябва да съм безпристрастен. – отговори й той.
- Лошо ли е че те харесвам? – попита тихо тя.
- Да, защото в момента в който опитах кръвта ти, започнах да изпитвам същите емоции.
- Моя ли е вината?
- Да.
- Не.
- Моля?
- Не е. Ти ме харесваш от самото начало, не беше нужно да опитваш кръвта ми. Използваш това като оправдание, сякаш искаш да ти се размине. Не съм виновна с нищо че те харесвам ... аз съм човек, който е способен да обича, а ти ... ти явно не си умрял напълно след като си способен да отвърнеш на същото. Шинигами или не ... мъртъв или не ... човекът си остава човек, а човекът е способен да обича и мрази ... ти обичаш, може би докато си бил жив не си обичал и сега твоят порок и твоето предизвикателство е да се научиш да обичаш.
- Не говори глупости, шинигами усещат емоция и изпитват различни чувства само когато опитат човешка кръв.
- Можеше да спреш болката ми по друг начи нали? Не беше нужно да ме целуваш. Не беше нужно да ми помагаш. Можеше да си тръгнеш или да ме игнорираш. Ако ми казваш истината, ситуацията вчера щеше да ти е безразлична, ти щеше да ме гледаш как се мъча докато не дойде някой да ми помогне. Ако си толкова безчувствен за колкото се описваш, нямаше да ме целуваш, нямаше да ми помагаш, нямаше постоянно да бдиш над мен сякаш тавана ще падне.
- .....
- Признай си.
- Няма какво да си признавам.
Аня се изсмя. Изумително беше как той се опитваше да се излъже, да се накара да си повярва че не я харесва, че всичко човешко у него бе мъртво.
- Джин аз много те харесвам. – каза му тя със затворени очи и една от тези невинни радостни усмивки на влюбено момиче. – И ме боли че не искаш да си признаеш, че и ти ме харесваш. – допълни тъжно тя. Една сълза успя да се измъкне изпод затворените й очи и да проблесне на слабата светлина. Аня преметна одеалото през главата си за да не види сълзите й той. За първи път се чувстваше по този нелеп начин. Толкова засрамена, нещастна, щастлива и объркана. За първи път имаше смелостта да каже истинските си чувства в очите на някого, дори и нейните да бяха затворени ... може би поради факта че дните й се боряха на едната й ръка.
Джин пристъпи напред и се опита да махне одеалото от главата й за да не се задуши от топлината. Уви тя бе здраво стиснала оделаото си и нямаше намерение да го пуска.
- Пусни. – каза с топлия си глас той. Аня поклати глава изпод завивките. – Пусни ти казвам! – заповяда й той като започна да го дърпа. Виждайки голям конкурент пред себе си, Джин остави одеалото й и приклекна до леглото й. Той се загледа в главата й и малкото коса, която стърчеше от крайщата на завивките. Лека усмивка плъзна по лицето му без той да усети присъствието й. Продължи да гледа момичето под одеалото дълго време без да осъзнава за влюбеният си, загрижен поглед. Преди обаче да изчезне напълно от стаята й, той допря устните си до главата й. Аня се шокира от това негово действие и се сви още повече под завивките си.
- Лека нощ. – пожела й той и изчезна, оставяйки Аня да се пържи на бавен огън под завивките с цвят на лицето, на което и доматите биха завидели.



Сутринта настъпи като всяка друга, с много слънчева светлина в стаята на Аня. За щастие Джин дръпна завесите на време, преди тя да се е събудила. Ако не светлината, то сестрите щяха да я събудят.
- Аня-чан днес времето е хубаво, ще излезнем да подишаш чист въздух. – съобщи сестрата и махна завивките от Аня.
- Неее. – протестира недоволно тя, правейки опити да се завие с чаршафа.
- Хайде сега! Чистият въздух ще ти подейства много добре!
- А ще излекува ли болестта ми? – в стаята настъпи мълчание. Дори Джин беше шокиран от чутото.
Не искаше да умре ли? Защо?
- Кой знае. – каза сестрата и се доближи до нея. – Важното е да не се предаваш и да се надяваш за най-доброто.
- Отдавна се предадох ... даже и смъртната присъда си подписах.
- Не говори така! Никога не знеш какво може да се случи. – Аня само я погледна ... сестрата не знаеше че до прозореца стоеше шинигами в черна роба, който до два дена щеше да прибере душата й и който тя много, много харесваше. С тежки въздишки Аня наметна плетената си желетка върху пижамата си и седна в стола. Сестрата я изведе на покрива на болницата, където много от пациентите пиеха чаят или кафето си, гледаха пейзажа пред себе си или просто се наслаждаваха на приятното време. Сестрата подаде чаша чай на Аня и тя автоматично отпи голяма глътка от нея, забравяйки колко горещ може да бъде един чай. Моментално го изплю и се закашля.
- Аня-чан внимавай! – скара й се сестрата и й подаде кърпичка за да се избърше. – Ще отида да доведа баба ти, тя не знае че си тук, а ти да внимаваш с чая! – С тези думи сестрата изчезна от покрива. Аня използва добрата възможност да стане от инвалидния стол и да отиде до перваза за да се наслади на гледката. Колко пъти й бе минало през главата да скочи от тук и да прекрати мъките си, сега не бе нужно да планира нищо, до два дена щеше да е сред мъртвите, може би щеше да види и родителите си.
- За какво си мислиш? – прекъсна мислите й Джин, застанал кротко до нея наблюдавайки я как присвива недоволно очи срещу яркото слънце.
- Знаеш ли дали ще видя родителите си? - Попита направо тя.
- Не знам. – отговори бързо той. – Не знам какво е да си мъртав.
- Но ти си смъртта!
- Да, но не и нормален човек, който е сред други мъртавци, аз обикалям света на живите и прибирам душите на хората. Съмнявам се че някога ще мога да отида там. – отговори някак замечтано той, а погледът му зашари из хоризонта. Аня се усмихна на гледката. Смъртта, която искаше да си почине, да бъде при мъртавците и просто да е там, където трябва да е. Смъртта, която не бе никак страшна, напротив, беше мечтател и съжаляваше за много неща.
- Аня! – извика старицата зад нея разтревожено като видя внучка си на парапета. Аня отиде при нея и седна на стола си.
- Внимавай къде ходиш, ами ако паднеш?
- Ако падна шансът да си счупя костите и да остана жива преди болестта ми да ме повалила и много по-голям бабо. Има мрежа от долу не се тревожи, нямам намерение да скачам особено когато така или иначе ще умра.
- Не говори така! Не искам да говориш така! Престани! Имай малко вяра! – извика баба през сълзи. Само ако Аня занеше колко много я нараняваше с думите си, само ако знаеше че с всеки нейн пристъп баба й умираше бавно, само ако знаеше как думите й пробиваха плътта й и окървавяваха сърцето й, сама ако знаеше ...
- И вяра няма да ми помогне сега. – промълви на себе си Аня и погледна сърдито. – Казах ти да не идваш тук, краката ти не са добре, трябва да се лекуваш за теб има още шанс. – Баба й не издържа и удраи внучка си през лицето, при което тя остана стъписана, Джин също. Сестрата възкликна шумно и изненадано и отиде до тях.
- Моля Ви какво правите? Не може да я удряте! – възклика тя и пости ръцете си върху рамената на бабата.
- Дано да е дошъл малко акъл в главата й! – викна разочаровано и ядосано тя. – Да се сети че не е мъртва, още не е и докато не умре, няма да спра да идвам в тази болница, до последният удран на сърцето ти, аз ще съм тук! – отговори с вече течящи сълзи от очите си тя,обърна сърдито гръб на внучка си и влезна в болницата.
Аня гледаше виновно и гузно гърбът на баба си докато тя изчезваше от погледа й.
Вече знае нали? Разбра че няма да оцелея?
Малко усмивка се появи на лицето й, тъжна усмивка.
По-добре така. Нека да свиква с идеята още сега, защото после ще боли много повече.
avatar
Hara
Любител
Любител

Female
От : Sofia, Bulgaria
Рожден ден : 19.01.1996
Години : 21
Мнения : 233
Дата на рег. : 24.01.2012

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Кои анимета са ти любими?

Върнете се в началото Go down

blue Re: СЕДЕМ ДЕНА

Писане by Hara on Пет Апр 25, 2014 8:32 pm

Ден Шести


Дори не си спомняше как се е озовала обратно в стаята си, под завивките. На вън бе мрачно, може би късна вечер или много ранна, все още ненастъпила утрин.
Аня се намести удобно в леглото си и седна.
- Държа се много лошо с баба си. – чу глас в тъмнината тя.
- От теб не ми трябват лекции, смъртта на нищо не може да ме научи. – отговори грубо тя.
- Сега и с мен ли лошо ще се държиш? – Аня само повдигна раменте си в отговор. Джин въздъхна тежко и пристъпи напред с ръце скръстени пред гърдите. – Какво точно те дразни? Какъв ти е проблема?
- Ти си ми проблема, защо изобщо си тук? – викна му разгневено Аня и хвърли възглавница по него.
- Как защо? Нали трябва да прибера душата ти!
- След два дена! Не е нужно да висиш над леглото ми или да стоиш до прозореца или в някои от ъглите като неканен и нежелан гост! Можеш да дойдеш в деня на смъртта ми нали? Не е нужда да си пилееш времето с мен.
Джин я погледна стъписано, определно не очакващ подобен отговор на въпроста си.
- Да си отида ли искаш? – попита някак наранено той. Отговор не можа да чуе, защото в стая нахлу една от сестрите и веднага запали ярката лампа.
- Аня-чан! Защо не спиш? Всичко наред ли е?
Аня изви очите си оттегчено и презрително, това притеснение и тези тревоги относто здравето й бяха напълно напразни и ненужни, колко пъти и на какъв език трябва да им каже че тя ще умре? Че даже не иска да жиевее и то от много време насам?
- Да, ожаднях. – отговори кратко тя, а сестрата веднага се зае да й налее вода.
След като жаждата бе утолена Аня отново се насти удобно в леглото си готова за сън, но присъствието на определен човек, или по-точно шинигами попречи на плановете й.
Не отговори на въпроса ми. – каза сърдито Джин с остро изражение на лицето и присвите очи сякаш Аня бе яркото сутрешно слънце, което го заслепяваше и му причиняваше главоболие.
- На кой? – попита грубо тя и отново седна в леглото си и го погледна очакващо.
- Да си ходя ли? – попита той.
- Искаш ли да си ходиш?
- Не става въпрос какво аз искам, а ти какво желаеш.
За момент натъпи тишина, Аня не знаеше какво да му каже. Не бе сигурна какво самата тя искаше от него, но само знаеше че има тази неутешима нужда да нарани някого, ако не физически то с думите си.
- Да. – каза кратко тя без да отделя очи от погледа му. Джин видимно непресметнал с подобен отговор ококори очи изненадано, а веждите му се повдигнаха неволно. Аня само забеляза как той преглътна тежко и да поклаща глава разбираемо.
- Добре. – каза той с леко променен глас. – Добре щом така искаш. - отговори й той и се загледа в нея. Не знаеше колко време, но сякаш е цяла вечност.
- Ще се видим когато започнеш да умираш Анастасия. – каза студено той и с тези си думи изчезна от погледа на момичето, което бе отворило устата си в опит да каже нещо, да протестира, да го спре, да се извини може би.
Аня постоя така известно време, загледана в празнотата, в която до преди малко бе стоял Джин видимо наранен от думите й, вдимо сърдит и разочарован. Тя затввори устата си и погледна дясната си ръка. Числото едно бавно се изписа на дланта й.
Няма да чакам дълго, помисли си тя. До ден пак ще се видим. За последно.

Досадната слънчева светлина за енти път събуди Аня.
- Джин дръпни завесите! – каза сърдито тя и се зави през глава. – Джииин! – изстена тя от бавната реакця на момчето. В следващия момент тя рязко махна завивките от лицето си, седна на леглото и се огледа наоколо.
Как можах да забравя? Нали аз бях тази, която му каза да не се връща? До деня на смърта ми, която е утре.
Тежка въздищка напусна устните й и Аня стана и сама спусна завесите. Навън бе поредният хубав ден, слънце, пеещи птици, щастливи хора. Някои се приготвяха за работа, втори за училище, трети за смъртта си...
Бавно Аня се върна в леглото и си и огледа малката стая в която бе настанена. Наистина мразеше тези бели и празни стени, които я подтискаха. Малката досадна машина, която пиукаше с всяко едно ново биене на сърцето й, идеше и още сега да я спре, но малко шум няма да й навреди. Това бе последният й ден в който ще може да се ‘‘наслади‘‘ на това.
Стаята й се стори празна, сега когато Джин го нямаше. Изумително бе колко бързо хората се привързваха към другите, даже влюбваха. Бяха изминали само шест дена, а тя не искаше да умира, или може би искаше, стига да знае че ще е заедно с Джин.
Но сега когато го нямаше й бе скучно и ... празно. Да, не само стаята й бе празна, душата й също бе празна, а най-лошото беше, че сама си е виновна. Сама го изгони, сама му каза какво тя иска. И честно казано, не очакваше че той наистина ще си тръгне .... до момента в който не е настъпил часа да прибере душата й.
avatar
Hara
Любител
Любител

Female
От : Sofia, Bulgaria
Рожден ден : 19.01.1996
Години : 21
Мнения : 233
Дата на рег. : 24.01.2012

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Кои анимета са ти любими?

Върнете се в началото Go down

blue Re: СЕДЕМ ДЕНА

Писане by Hara on Пет Апр 25, 2014 9:10 pm

Ден Седми



Вече не знаеше колко време е изминало. Не напротив много добре знаеше, но просто не й се стори реално. Денят бе към краят си, смърта й скоро щеше да настъпи, а Джин все още го нямаше. Не бе усетила никакъв признак да е бил тук, да се крие, да я наблюдава тайно от някъде. Сякаш се беше изпарил или се бе върнал там където всички шинигами се събират, чакащ часовника с име ‘‘Аня‘‘ да звънне за да го подсети че трябва да прибере една човешка душа.
Аня погледна към ръката си. Числото едно започна да избледнява и паника започваше да я обзема. Беше сама и я беше страх. Страх от това, което предстоеше и от болката, която може би отново ще изпита.
Изведнъж го усети, тази остра пронизваща болка, която я караше да се свие. Пое си дълбоко въздух и започна да кашля.
О, НЕ! Не искам да боли!
Кашлянето се засилваше с всяко едно вдишване, с всеки един опит да се успоки. Бързо намери бутона за спешни случаи на леглото си и нервно го натисна няколко продължителни пъти. Сестрите нахлуха в стаята й, Аня вече неспособна да говори и я сложиха в легнало положени в леглото й. Започнаха да говорят разни неща, които тя не разбира и да вадяд инжекции и разни тръби от шкафовете. Аня усети как две горещи сълзи се спуснаха по страните й докато се мъчеше да си поеме въздух.
И тогава го видя, видя Джин стоящ на нея. Не я гледаше сърдито, не я гледаше презрително, не я гледаше обвинително и влюбено не я гледаше дори.
Погледът му бе абсолютно същия като в деня в който се запознаха. Празен и безразличен.
В следващият момент той се наведе към нея и направи това, което тя ни най-млако очакваше. Не и за втори път. Наведе се над устните й и със своите допря нежно и внимателно нейните.
После Аня я видя, тази прочута бяла светлина и тялото й се отпусна.

Когато отново отвори очите си, се изненада когато видя Джин пред себе си, който я гледаше малко притеснено.
- Мъртва ли съм? – попита тя и се огледа наокло. Беше светло, много светло и тази светлина не бе като тази от слънцето. Бе различна, приятна и най-вече поносима.
- Почти. – отговори й той. – Хайде ела с мен, трябва да те заведна до ангела. – каза той и се запъти в пространството, което напомняше на огромен светъл облък. Всичко бе бяло и свете, само Джин се открояваше с черната си роба.
В далечината Аня разпозна две фигури, една вече бе виждала. Беше момчето с русата коса и сини очи, което дойде в стаята й преди седем дни за да спаси живота й, стига това да е желанието й. До него имаше и друг ангел, много по-висок, който даже имаше криле.
Двамата с Джин пристъпиха към него и мълчаливо зачакаха той да каже нещо.
- И двамата направихте нещо за което трябва да бъдете накзани. – каза агелът остро с не толкова топъл и мек глас, колкото Аня очакваше.
- Какво? – стъписа се Джин и го погледна стреснато.
- Не може да се влюбваш в смъртни, а ти – обърна се той към Аня и я погледна в очите – не може да се влювбаш в смъртта. Това е забранено и греховно. Един да желае да е жив за да може да обича, а друг да желае да е мъртав за да може да е с любимия човек. И двамата пристъпихте в гряк, който не може да остане безнакзан.
- Но, това-
- Не се й опитвай да обясняваш. Знам вече че си вкусвал кръвта на смъртен, това е сериозно проявление. – прекъсна го грубо той. – Да не губим време, има и другим които чакат да умрат.
Аня винаги бе мислела че ангелите са добри и мили и състрадателни, разбирателни и че вместо да те опрекват ще те подкрепят. Уви този бе от друг калибър.
- Джин, наказвам те с чувствата ти, който притежаваш и изпитваш към това момиче, вечно да бродиш над нея, да я наблюдаваш, да стоиш в света на живите до момента в който не й дойде времето да умре.
- Но сега й е времето! – констатира Джин.
- Анастасия, теб наказвам като отнема споменитети от последните седем дена. Ти напълно ще забравиш за Джин и ще се върнеш сред живите. Живей живота си щастливо, но с празнота, която винаги ще те измъчва, празнотата, която някого е била изпълнена с любов към това момче.

Изведнъж ярка светлина озари пространството и Аня покри очите си с ръце. Когато ги отвори бе на болничното си легло.
Поредния ден, помисли си тя.
- Аня! – извика баба й измъчено и се хвърли с мечешка прегръдка към внучката си. – О, Боже Господи, помислих си че наистина ще те изгубя!
Аня неволно постави ръка на гърба й и се помъчи да си спомни какво се бе случило. Без успех.
- Какво стана? Не си спомянм.
- О, Аня! Докторите едвам те спасиха! – каза измъчено старицата и погали внучка си по главата. – Цяло чудо е. Ти бе мъртва, поне това отчитаха системите, едвам те спасиха, а сега изглеждаш толкова добре и здрава!
Аня се замисли, да тя определено бе получила поредния си пристъп, но изглежда всичко бе наред сега.
Несъзнателно погледа й се спусна върху дясната ръка. Сякяш има нещо там, което тя не може да види. Аня отпрати тази мислъ и се усмихна щастливо на баба си и я прегърна силно.
- Не се тревожи бабо, добре съм. Сега може да заживеем заедно.

Някъде в стаята съвсем невидим с наранено изражение стоеше Джин, който само можеше да наблюдава сцената пред себе си. Без да бъде забелязан, без да бъде отразен. Тъжният му, наранен поглед се спусна върху дясната му ръка. Там бе изписано името на човека, който щеше да прибере, човека чието време не знаеше кога е, човекът до който трябва да стои и наблюдава.
Аня.
avatar
Hara
Любител
Любител

Female
От : Sofia, Bulgaria
Рожден ден : 19.01.1996
Години : 21
Мнения : 233
Дата на рег. : 24.01.2012

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Кои анимета са ти любими?

Върнете се в началото Go down

blue Re: СЕДЕМ ДЕНА

Писане by Hara on Пет Апр 25, 2014 9:41 pm

Епилог


Бабата на Аня бе почина преди години. Беше изминало доста време от както Аня оздравя както по чудо и се премести заедно с баба си в Америка при братовчед си и чичо си.
Сега на шейсет и пет годишна възраст, Аня водеше щастлив семеен живот. Беше щастливо жената с добър съпруг, който се грижеше добре за нея и две прекасни деца. Момче и момиче. Преди три години се запона и с първият си внук, прекрасно малко момченце.

Джин бе свидетел на всичко това. На запознанството със съпруга й, на първата им среща, на първата им целувка, на сватбата им. Н раждането на първото им дете. На всеки един миг в който те бяха заедно и се радваха на живота, а той гледаше отстрани, нещастен и наранен. Всяка една усмивка, всяка една тревога, всяка една сълза. Той бе видял всичко. Познаваше я перфекто, а тя си нямаше й представа че има някой, който постоянно я пази и гледа. Имаше моменти в които ще гледа странно дясна си ръка, сякаш ще й каже нещо, но после клатеше главата си и махаше тази мисъл настрана. Имаше мигове в които се услушваше така сякаш знаеше че има някой с нея, но после ще си каже е луда. Това бяга миговете, които правега Джин много щастлив. Доказателство че тя не е забравила напълно, че нещо държи мислите й пресни. И колкото и зловещо да бе, той бе доволен когато и тя страдаше, защото знаеше че не единствения, който се измъчваше.

Сега, дори и на шейсет и пет Аня изглеждаше зашеметяващо. Малко бръчки по лицето, добре поддържана фигурна и никакви бели коси. Аня се бе облегнала на перваза на балкона в жилището им и гледаше съсредоточено дясната си ръка. Джин бе зад нея и я гледаше с тъжна усмивка. Колко мъчително бе да гледаш човека, който обичаш да продължава живота си без теб, да е щастлив без теб, да е всичко което е ... без теб. Джин се приготви да си тръгне за днес, измори се да я гледа, да я гледа щастлива и остаряваща докато той си стоеше млад и непокътнат.
- Джин. – чу гласът й той зад себе си. Бавно и като попарен той се обърна и завари Аня да го гледа право в очите с ръка на уста и шокирано изражение.
- Т-ти .. Виждаш ли ме? – попита шокирано той. Аня само му кимна с насълзени очи и махна ръката си от устата. Погледът й се разходи по тялото му.
- Изобщо не си се променил Джин! – възкликна тя и няколко сълзи се търкулнаха от очите й.
- Но защо? Защо ме виждаш?
- Може би ми е време. – усмиха се тя щастливо. – Може би вече трябва да ме прибереш веднъж и завинаги.
Джин не се помръдна, той стоеше там сковано и не знаеше как да реагира. Аня се затича към него и го прегърна силно.
- Обичам те. – каза му тихо тя. Той внимателно повдигна лицето й към своето и я целуна, така както бе направил и преди, но този път остави чувствата си до поемат контрола.

Когато мъжът й се прибра, завари Аня спяща на дивана с усмивка на лице. Той се усмиха и отиде да я целуне само за да разбере, че жена му въпреки толкова жизнено изглеждаща не дишаше.
avatar
Hara
Любител
Любител

Female
От : Sofia, Bulgaria
Рожден ден : 19.01.1996
Години : 21
Мнения : 233
Дата на рег. : 24.01.2012

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Кои анимета са ти любими?

Върнете се в началото Go down

blue Re: СЕДЕМ ДЕНА

Писане by Satan on Пет Май 23, 2014 6:37 pm

smile 
avatar
Satan
Развиващ се
Развиващ се

Female
От : Ада
Рожден ден : 26.03.2001
Години : 16
Мнения : 38
Дата на рег. : 05.04.2014

Върнете се в началото Go down

blue Re: СЕДЕМ ДЕНА

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Можете да отговаряте на темите