Вход

Забравих си паролата!

Намерете ни във facebook
Твоето късметче
Latest topics
» Пламък.
Пет Дек 01, 2017 5:59 pm by justwannabeone

» Метресата {GaaSaku} +18
Вто Ное 14, 2017 8:10 pm by Death_Angel

» Всички заедно. ( Наруто ФенФикшън )
Пон Ное 13, 2017 6:41 pm by Death_Angel

» *--:ЛАФЧЕ:--*
Пон Ное 13, 2017 6:32 pm by Death_Angel

» Не знам какво казва сърцето ми (по Наруто)
Сря Авг 30, 2017 6:56 pm by Mimi_Georgieva

» Кой хокаге е направил най-много за страната?
Вто Авг 29, 2017 7:53 pm by Mimi_Georgieva

» Със сигурност мъртва
Пон Авг 28, 2017 10:32 pm by justwannabeone

» Кулинарни мисии. (Наруто) - КОМЕНТАРИ
Пон Авг 21, 2017 3:14 pm by rosi_rosi

» Търся аниме
Нед Юни 25, 2017 2:03 pm by lipsitooo®

» Първия ми фик ( мисля заглавието ) ;д
Пон Юни 05, 2017 10:24 pm by Death_Angel

» Кулинарни мисии. (Наруто)
Нед Юни 04, 2017 10:16 pm by WeHeartIt

» Малко и от мен - Крис
Съб Юни 03, 2017 12:51 am by Chris

» Сълзите на Лалето +18
Вто Май 30, 2017 10:22 pm by Death_Angel

» Моето Наруто форумче
Вто Май 30, 2017 10:12 pm by Death_Angel

» Сълзите на Луната
Съб Май 27, 2017 3:09 pm by Death_Angel

» ( Коментари) Нечистокръвният наследник на Катарската империя
Сря Май 24, 2017 11:23 pm by Death_Angel

» Нечистокръвният наследник на Катарската империя
Сря Май 24, 2017 11:15 pm by Death_Angel

» ~Намисли съществително преди да влезеш!~
Вто Май 23, 2017 8:51 pm by Death_Angel

» Да бройм до безкрай ..
Вто Яну 24, 2017 12:45 pm by streleca_stz

» Обичаш или не обичаш !?
Вто Яну 24, 2017 10:58 am by IVE-STORM(bg)

» One shot fic - THE NEW BEGINNING * Sasuke meets Sakura
Съб Яну 21, 2017 2:02 am by sita

» С кого?
Вто Авг 30, 2016 12:42 pm by IVE-STORM(bg)

» Ctrl+V игра
Вто Авг 30, 2016 12:36 pm by IVE-STORM(bg)

» Aniventure 2016
Вто Авг 30, 2016 12:34 pm by IVE-STORM(bg)

» Горките родители на богатите деца - Епизод 64 - Бг Аудио
Чет Авг 18, 2016 11:35 pm by galia_del4eva@abv.bg

Top posting users this week


TWISTED

Създайте нова тема   Напишете отговор

Предишната тема Следващата тема Go down

blue TWISTED

Писане by Perfect ;) on Съб Дек 21, 2013 9:42 pm

Logo Design by FlamingText.com

The Truth Can Be A Killer!


5 неразделни приятелки, случайно се натъкват
на засекретени документи, които не бива да виждат. 
На пръв поглед безобидните листчета, казват ясно, 
че фирмата, на която момичетата са попаднали, се занимава
с нещо повече от мръсни дела. Нещо, дълбоко пазено в тайна. 
Емили, Ким, Лейси, Сиена и Фабия решават да забравят 
за случилото се – нещо повече, заклеват се. Но страхът, 
който таи всяка една от тях се сбъдва. Ще се наложи тези 
документи да бъдат открити отново, защото и те са 
единственият път към възмездието. Вече, останали четири, 
без господарката, която сплотява всички, 
съкрушените десетокласнички се държат единствено за 
жаждата си за мъст. Обаче техните животи 
също се оказват в голяма опасност, а за мозъкът 
зад всичко, тези четири заблудени същества са 
просто едни кукли на конци, вървящи към края си.

ЖАНР: Мистерия, Драма
ГЛАВНИ ГЕРОИ: Лейси Десай, Ким Ламърт, Сиена Брукс, Фабия Грейсън, Емили Бергман
ПИСАТЕЛИ: xsunnygirlx и Perfect ;)


Информация:
Във фика няма нищо свръхестествено или магично.



ГЛАВИ:
PROLOGUE ||-|| ONE YEAR AGO
Преди една година се случи най-ужасяващото нещо. Защо я послушаха? Защо влязоха? Защо търсиха? Защо намериха всичко това? Те трябва да го забравят, за да живеят.
CHAPTER 1 ||-|| CRASH
Взрив, експлозия, трупове. Пет непослушници ще трябва да плащат за греховете си. Трагедията е неизбежна. Кой е следващият?
CHAPTER 2 ||-|| THE CITY OF DEAD
Страховито парти, писъци и едно малко зловещо дете... Какво вещаят?


Последната промяна е направена от Perfect ;) на Пет Дек 19, 2014 10:16 pm; мнението е било променяно общо 5 пъти
avatar
Perfect ;)
Развиващ се
Развиващ се

Female
От : Earth?
Мнения : 41
Дата на рег. : 09.07.2013

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Ghost Hunt, When They Cry, Fairy Tail, Death Note, Another, Naruto, D Gray Man, Full Metal Alchemist, Bleach, Yu-Gi-Oh!, Occult Academy, Beyond the Boundary, Kuroko no Basket, etc.

Върнете се в началото Go down

blue Пролог.

Писане by xsunnygirlx on Съб Дек 21, 2013 10:02 pm










- Хайде, момичета, толкова сте скучни понякога. – Емили се подсмихна закачливо и се хвърли на мекото удобно легло, покрито с лека завивка в цвят бе*ешко розово. Всъщност, младото момиче със средно дълга, чуплива кафява коса и очи със същия цвят, бе в стаята си с нейните четири верни до гроб приятелки. Бяха се настанили на леглото, земята или на двата фотьойла и горещо обсъждаха дали да влязат във фирмата, в която работеше Джо Бергман – бащата на Емили. 
- Eмс, ти си луда. Ако влезем там и ни видят, най-вероятно ще ни убият! – каза Фабия, една от приятелките на Емили, с права светло кестенява коса и тъмнокафяви очи. Засмя се нервно, стана от земята и започна да се разхожда из стаята.
- Еми, колкото и да не искам да го призная, Фаб е права! Ако ни хванат ще ни убият. – Ким се съгласи с рационално-мислещата си приятелка и това я накара да си отдъхне. Другите момичета бяха на същото мнение, при което Емили остана безмълвна, но за съвсем малко.
- Ясно ми стана! Вие сте едни малки страхливки! – разкрещя се. Последва споглеждане, след което Ким се изправи изненадващо.
- Добре, нека отидем.




* * *




След няколко минути момичетата вече бяха пред „КРЕЙВЪН“ – фирмата на бащата на Емили, която не бе точно негова, защото той беше само дясна ръка на истинския директор на компанията. Четири от малката група, планираща да нахлуе в чуждата собственост гледаха леко уплашено, просто защото знаеха, че това ще им навлече големи неприятности. За разлика от тях, последният член на клана, а именно Емили гледаше лукаво - нямаше търпение да влезе във фирмата и да открие най-големите й тайни. Накрая поведе. Противно на очакванията й, четирите момичета все още не помръдваха и стояха като статуи, гледащи безизразно към входа на фирмата. Сетивата им не им даваха мира, но просто силното усещане, че опасността ги дебне по коридорите на „интересната” компания, трябваше непременно да се превърне в реалност.
- Защо още седите там? Хайде, времето ни изтича. – Емили извъртя главата си леко и погледна ледено момичетата. Те веднага се отърсиха от транса си и с бавни и несигурни крачки тръгнаха към входа на компанията. На всеки изминат сантиметър преглъщаха тежко, но нямаха избор. Щом Емили беше казала това, значи трябваше да стане. След не по малко от десет крачки момичетата бяха пред тежките бели врати на „КРЕЙВЪН“. Ем ги натисна и влезе, а след нея и уплашените й приятелки.
- Кои сте вие? – чу се мъжки глас зад тях. Момичетата се обърнаха леко и огледаха седящия пред тях мъж. Очевидно беше част от охраната, личеше си по черните му дрехи.
- Ами, ние, такова… - започна Емили леко неуверено, но изведнъж се усети. –Вижте, аз съм дъщеря на Джо Бергман, който доколкото съм осведомена е съдружник тук и с моите приятелки дойдохме да го видим, а и трябва да му донеса едни важни документи, така че… довиждане – каза бързо младото момиче и повлече приятелките си навътре из фирмата. Вървяха бавно, за да не се набиват на очи, но с всяка минута забързваха темпото, докато накрая не влязоха в някаква стая или по-скоро кабинет.
- Къде сме? – попита плахо Сиена.
- Нямам си и на представа – отговори й Ким и започна да тършува из документите, които бяха разпръснати из цялата стая.
- Какво търсиш? – Фабия хвана един от листите на пода и зачете.
- Честно казано, не знам, просто разглеждам. – Ким се приближи към приятелката си и зачете листа.
- Изобщо знаете ли какво е това? – Сиена, Емили и Лейси също се приближиха към другите две момичета.
- Явно е разпечатка от e-mail – преглъщайки, бавно каза Фабия.
- И какво пише? – Емили си навря носа в листа и започна да чете на глас.




 „Господин Крейвън, не си мислете, че можете да ни изплашите с тези документи, защото представеното от вас не ни уличава в нищо, даже ни прави още по-невидими. Искаме да ви съобщим, че ако продължавате да се опитвате да се отървете от нас, с показване на такъв вид документи пред обществото, най-много да уличите себе си.“




- И от кого е този объркан e-mail? – запита Ким, която вече беше в другата част на стаята и разгледаше още листове.
- Не пише – отговори, леко стреснатата Фабия. – Виждате ли, директно са се обърнали към господин Крейвън! Значи Гейбриъл Крейвън - шефа на баща ти, Емили?!
- Първо, той не му е шеф, те са съдружници, и второ, права си, наистина е адресирано до него. За какви ли документи говорят? – Емили отново се зачете в листа.
- Чакайте! – повиши тон Сиена. – Явно Гейбриъл се е забъркал в нещо, щом тези хора му пишат за документи и други такива работи. Но в какво точно се е забъркал?
- Хей, вижте! – Лейси се запъти към момичетата от единия край на стаята. –Това е единственото адресирано писмо. Пише улица „Сидър Рапитс”! Очевидно хората, които заплашват Крейвън се намират там.
- Лейси, ти си права! Значи отиваме на „Сидър Раптис”. – Емс погледна всяко едно от момичетата пред нея с лукава усмивка.
- Не, не и пак не. – Ким започна да ръкомаха с ръце в знак на отрицание. –Вкара ни тук, излъга, а сега намираме странни документи, явно уличаващи господин Крейвън в престъпления. Аз предлагам да се омитаме и да забравим за всичко – тъмнооката дишаше тежко и на паузи - беше крайно изнервена и притеснена.
- Не! – извика Емили. – Стига с вашия страх! Намерихме нещо толкова важно, а вие сте на път да припаднете! Отиваме на „Раптис”! Само някоя от вас посмяла да каже нещо… - очите на Емс засвяткаха страховито. – Ще съжалявате! – Тези думи бяха повече от красноречиви. Четирите треперещи момичета, опитаха да прикрият страха си и само кимнаха леко. 






* * *




-

Това ли е мястото? – попита плахо Фабия, гледайки бялата сграда пред нея с ужас.
- Да, очевидно е това. Въпросът е, кои са те? – Емили посочи, около десетима едри мъжаги наредени в редица, точно пред входа на компанията.
- Явно охраната, отново. Как ще се справим с тях? – попита вяло Лейси, гледайки към гардовете.
- Имам идея! – изписка Емс. – Просто ме следвайте – тя огледа мъжете един по един, явно за да ги разучи от „А“ до „Я“, след което поведе дружките си към този по средата, явно шефът на групата.
- Кои сте вие? – сериозно и без да отмества поглед, от точката, в която гледаше ги попита той. Мъжът беше висок, строен и изглеждаше на не повече от тридесет и пет. Явно прекарваше свободното си време във фитнеса, защото имаше големи и плашещи мускули. Беше късо подстриган, а очите му не се виждаха от слънчевите очила. Облеклото му беше доста специално за прост охранител – костюм, перфектно изтупан костюм.
- Ние сме изпратени от господин Крейвън, за да предадем нещо на шефа Ви – каза мазно Емили и прехапа едната си устна, явно, за да опита да съблазни по някакъв начин гарда и да го накара да ги пусне. За нейна жалост, той гледаше само напред и тъй, като тя беше по-ниска от него сигурно с една глава, не я виждаше. След като осъзна това, младото момиче направи кисел поглед и зачака отговор.
- Няма такова нещо в графика – каза сериозно мъжагата, което изненадващо накара Емили да избухне.
- Чуй ме внимателно! – започна да вика и да го сочи с пръст заплашително. –Щом не ме пускате, Вие нахални господине, аз мога да се върна при господин Крейвън и да му разкажа. Той, естествено ще се обади на шефа ти и тогава ТИ ще загазиш. – Емили натърти на „ти“, което накара вените по врата на охранителя да изпъкнат. Това не остана незабелязано и от огън в очите на ядосаната „кралица”, се появи удовлетворение и забава.
Мъжът погледна с периферното си зрение останалите охранители около него и с глава им направи знак да освободят входа. Те без да помръдват други крайници, освен краката си, бързо се изместиха встрани и направиха път на момичетата, а пък те на свой ред, без да чакат покана, тръгнаха към входа на сградата, но неочаквано бяха спрени от дългата, голяма и космата ръка на гарда.
- Добре, може да влезете. Заповядайте - с ръка ги приветства. Момичетата бързо, преди гигантът да размисли, се запътиха към прага на компанията. Отвътре тя беше също толкова бяла, колкото и отвън. Нямаше нищо черно или сиво, или какъвто и да било друг цвят.
- И не забравяйте, под прикритие сме – подшушна Емили на дружките си и им даде знак да вървят напред. Качиха се по първите стълби, които им се изпречиха на пътя и се оказаха в някакъв много дълъг коридор, пак целият в бяло. От двете страни беше пълно с врати, при това напълно еднакви.
- В коя ще влезем, ако изобщо ще влизаме? – попита Сиена.
- Ще ви покажа – отговори й закачливо Емили, хвана всички за ръце и затича към най-крайната стая, вдясно. Отвори вратата и след скоростното нахълтване, което не можеше да надмине дори и пилот от „Формула 1”, затвори. В помещението имаше бюро, голям кожен стол зад него и среден на големина шкаф, отново в бяло.
- Какво търсим? – попита лигаво Лейси, след като се просна на кожения стол, като царица. За разлика от нея другите бяха леко уплашени, а Емили беше въодушевена. Странен огън гореше в очите и, нямаше търпение да разбере всичко от „А“ до „Я“.
- Каквото и да е, само да ни върши работа. – Емс се подсмихна самодоволно, отвори шкафа и започна да тършува. Момичетата също, без да чакат покана, заровиха из чекмеджетата на бюрото.
 След като Емили отвори голямата мебел, извади първата папка и зачете. В документите имаше най-подробна информация за пране на пари, наркотрафик, изнудване на бизнесмени и още куп други мръсни и противозаконни сделки. Ким извади следващия списък – пишеше същото. С всяка прегледана папка дишането на момичетата се учестяваше, а биенето на сърцата им се забързваше.
- В какво се замесихме? – попита Сиена ужасено.
- Не знам – отговори й треперещата Фабия.
 Въпреки страха и ужаса, те продължаваха да търсят, четат и разбират твърде опасни неща, които дори и в момента застрашаваха животите им. През минута се оглеждаха с опасенията, че някой ги наблюдава, и все пак не смятаха да прекратят скромното си посещение. Бяха разбрали твърде много, за да спрат.
- Какво търсите тук, момиченца? – в стаята нахлу мъж със страшна физиономия и огромен позлатен пистолет в ръка. Беше висок, нямаше много големи мускули, нито коса, но пък целият беше татуиран. Гледаше момичетата така, все едно след секунда щеше да ги убие. За разлика от него, те не дишаха. Бяха като статуи, които искаха да мръднат, но не можеха…
- А, а-ми, нии-е.. – започна Емили несигурно, но след като осъзна, че той така или иначе ще ги гръмне, започна да тича, а момичетата я последваха. Бягаха като, че от това зависеше животът им, не че не беше така, без да се обръщат и с голяма скорост. Мъжът естествено тръгна след тях, всеки момент готов да ги убие. Стигнаха до стълбището и на бегом заслизаха надолу - Ким падна, но бързо се изправи и продължи. Изходът! Най-после, щяха да се измъкнат и да оживеят. Минаха през вратата като бесни животни. В момента, в който съзряха слънцето си отдъхнаха, забавиха, но все пак продължаваха да движат краката си трескаво. Най-близката къща, беше тази на Фабия, така че след минути се озоваха там.




* * *




 Къщата на Фаб. Ким и Емили се бяха опънали на големия кожен диван в хола, а другите се бяха настанили на трите фотьойла. Всяка беше с чаша горещо какао в ръка, освен Сиена, която пиеше ментов чай и си отдъхваха. След като влязоха, никоя не продума, но на всички им бе пределно ясно кой е виновника за това, а именно Емили. И все пак никоя не посмя да каже нищо.
- Всичко, което се случи трябва да се забрави! – най-после продума с горчив глас виновницата за случилото се.
 - Знаем, Емс, но е трудно и дори невъзможно. Едва ли някой може да забрави писанията в документите и онази разпечатка от e-mail – каза взиращата се в пода Ким.
- Ако не забравим, ще умрем! – каза сухо Емили, след това се изправи, остави чашата на малката масичка пред дивана, взе си чантата, отвори вратата и си тръгна, оставяйки останалите момичетата безмълвни и уплашени.


Последната промяна е направена от xsunnygirlx на Пон Дек 23, 2013 9:54 pm; мнението е било променяно общо 1 път
avatar
xsunnygirlx
Прохождащо
Прохождащо

Female
От : Не особено красив град
Мнения : 12
Дата на рег. : 21.12.2013

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Все още не съм изгледала достатъчно, за да имам любими.

Върнете се в началото Go down

blue Re: TWISTED

Писане by Perfect ;) on Нед Дек 22, 2013 10:41 pm

CHAPTER 1 – CRASH

МЕЙН, САЩ

  Пет момичета - кралиците на града, училището, момчетата и модата, се разхождаха из улиците на Мейн. Току-що часовете им бяха свършили, и се бяха запътили към домовете си. Емили Бергман, момичето, на което всички се подчиняваха, сега бе много по-щастлива от обичайното, поради простата причина, че днес бе омаяла момчето, което харесваше. Връзките й, обаче продължаваха, около седмица-две, след което набелязваше следващата си жертва.
  Ким Ламърт, отличничката на цялото училище Пристън, която знаеше твърде много за възрастта си, също се радваше. Слънцето огряваше лицето й – денят беше повече от обещаващ.
  Сиена Брукс, леко-притеснителната десетокласничка, обаче бе намръщена, заради вчерашния си спор с „момчето на мечтите си”. Все пак се стремеше да не го показва и по лицето й от време на време пропълзяваше някакво подобие на усмивка.
  Фабия Грейсън, онази, която гледаше обективно на нещата, се бе отнесла нанякъде и всичко минаваше, покрай ушите й. За какво мислеше, дори и тя не знаеше. Просто… се радваше на живота, както винаги.
  Лейси Десай, богатажката, пилееща всичко, само и само, за да разберат другите какви дрънкулки има и в какъв лукс живее, не бе една от най-добрите деца, раждали се някога, но въпреки всичко, все пак се опитваше от време на време да прикрие ненормалната си мания за величие. Всички знаеха кой е шефът. Емили!
  - Хей, момичета, - тя заслони с ръка очите си, заради силно греещото слънце и продължи – ще ходите ли на партито довечера?
  Лейси ококори очи и взе думата:
  - Парти, довечера? Къде? – очите й засвяткаха жадно.
  Фабия махна с ръка, почти отегчена от разговора и добави:
  - Нужно ли беше да споменаваш това, Емс?
  „Кралицата” се направи, че не чу забележката и продължи:
  - Аз отивам. За вас не знам, но все пак няма да ме оставите сама, нали? Най-добрите приятелки не се изоставят – предизвикателната й усмивка омая всички.
  В следващия половин час, разговорът премина в разгорещено обсъждане за всички подробности, около купона. След това приятелките се разделиха, всяка прибирайки се вкъщи. До вечерта трябваше да са решили, какви ще са дрехите им, грима, аксесоарите и т.н., за да се издокарат идеално за чакащите ги, точещи лиги момчета. А Емс нарочно бе запазила местоположението на партито в тайна – „Хей, момичета, изненада! Не знаехте ли, че е Хелоуин?”


*   *   *


  - Ким! – госпожа Аманда Ламърт, или майката на Ким се провикна от кухнята. Току-що прибралото се момиче, захвърли раницата си на червения диван в хола и се запъти към викащия я глас. – Ким, моля те, трябва да ми помогнеш с вечерята! Очевидно сама не мога да се справя – и за да подсили думите си, Аманда размаха ръка из дима, вдигащ се от фурната.
  - Преобличам се и идвам.
  Младото момиче бързо грабна чантата с учебниците си от дивана, след което се шмугна в просторната си стая. Преоблече се, подреди всичко така, както й харесваше и заслиза бързо по стълбите към кухнята, където майка й се бореше с вечерята.
  - Моля те, направи нещо! - викаше Аманда уморено.
  Ким погледна през прозореца една от съседните къщи – къщата на Емили.
  - Мамо, моля те. Сега ще оправим всичко – и накрая промърмори под нос: - Какво ли ще си каже Емс, като види цялата тази бъркотия?
  Десетокласничката бързо се справи с критичната ситуация, след което си позволи да се отпусне на един от кухненските столове и попита:
  - Къде е татко?
  - Оправя…
  Думите на Аманда бяха прекъснати от ВЗРИВ! Експлозия, трясък, гърмеж! ВЗРИВ! Ким изпищя и двете с майка й светкавично се обърнаха към големия прозорец точно пред фурната, където в момента се намираха двете жени. Краката на детето Ламърт омекнаха. Къщата на Емили цялата бе обгърната в пламъци. ЦЯЛАТА! Триетажната луксозна сграда на Бергман ГОРЕШЕ! Семейство Бергман бяха убити?! Не, не… Нямаше как! Емили… не можеше да е мъртва!
  За съжаление нямаше време за абсолютно никакви заключения, защото чудовищните вибрации и отломките, няколко тежащите тона камъни, или тежките остатъци от къщата се разлитаха навсякъде… и разрушаваха околните къщи. Огромно парче от добре-оборудвания дом се насочи право към прозорчето в кухнята на семейство Ламърт и след миг щеше да се разбие и вреже в двете втрещени тела, наблюдаващи всичко с ужас.
  - Залегни! – Ким се съвзе, като по чудо, приклекна заедно с майка си и я повлече към входната врата. Скалата разби прозореца, влетя в кухнята и разруши цялото помещение. Ламърт изпищяха, но не забавиха ход, а напротив - забързаха се още повече. Ед Ламърт, бащата, изневиделица се озова пред вратата, отвори я и бързо завлече семейството си, колкото се може по надалеч от летящата собственост на Бергман. Още един огромен къс, връхлетя улицата, точно до бягащите уплашени, което ги събори на земята със стонове.
  Станаха бързо и затичаха с цялата си сила напред към спасението. Успяха да се измъкнат от полезрението на хвърчащите отломки и разрастващия се пожар, около къщата.
  - Емили! – викаше Ким, съборена на земята. Ревеше с глас, крещеше ужасено. Никой не можеше да стори нищо, освен да гледа как горкото момиче, преживява загубата на любимата си приятелка. Всичко ли свърши?...
  - Емили! Не! – изпадналата в конвулсии дъщеря на Ламърт усети нечие топло тяло до себе си, след което се отпусна безпомощно.



*   *   *


  Родителите на Ким я заведоха в къщата на Фабия, за да могат „спокойно” да се обадят на всички номера за спешни случаи в телефонния указател. Ким едва вървеше, уплашена до смърт. По лицето й се стичаха безброй сълзи. Когато Фабия я настани в стаята си, стараеща се да осигури всичко, което ще успокои до някаква степен приятелката й, Ламърт разказа всичко за взрива. Първоначално Фаб не вярваше, или по-скоро не искаше да повярва. Беше невъзможно най-добрата й приятелка да е загинала.“Това е лъжа. Тя е добре“ си повтаряше през цялото време. Но за неин ужас, когато включи телевизора, намери изписано с големи букви „ИЗБУХНА БОМБА В КЪЩАТА НА СЕМЕЙСТВО БЕРГМАН“. Фаб примигна леко и прочете отново заглавието. След като се убеди, че ставаше дума за същото семейство, което и отне няколко секунди, бавно се обърна към Ким. По лицето на приятелката й отново течаха сълзи. Изведнъж коленете на Фабия омекнаха и тя се сгромоляса на земята.
  - Защо някой би го направил?! С какво го е заслужила?! – Фабия удряше по пода, безжизнено, всячески опитвайки се да си втълпи, че това е някаква шега. Това не можеше да е истина! Просто не можеше!
  - Защо би го направил?! – в очите на Ким се изписа злоба. – Скромните ни посещения от преди една година… Всеки би искал да го направи! – разкрещя се истерично.
  Родителите на Фабия, всеки момент щяха да се приберат и да заварят съкрушените приятелки. Но това вече не интересуваше никого. Въпросът, който глождеше всички бе къде е Емили, била ли е в къщата по време на експлозията? Жива ли е?



*   *   *


  Господин и госпожа Грейсън се бяха прибрали преди няколко часа. В момента, в който научиха пагубната новина, те бяха също толкова съкрушени, колкото и дъщеря си. Опитаха се да я утешат, но безуспешно. Детето Грейсън беше в шок, от който трудно щеше да излезе. Решиха, че ще е най-добре да извикат и останалите й приятелки. Може би заедно щяха по някакъв начин да превъзмогнат ужаса от случилото се. Първоначално Фабия бе скептично настроена, но след усилено убеждаване от страна на Ким, че на всички е нужна такава среща, се обадиха на двете десетокласнички. Ламърт се обади на родителите си, че ще остане у Фаб, а пък те я зарадваха с добри новини – скоро всичко щеше да бъде потушено, а разноските за къщата им щяха да бъдат поети от кмета на града, който им беше стар приятел. Това зарадва Ким до известна степен, но… самата мисъл за това, че Емили можеше да си е отишла от този свят я гонеше навсякъде.
  Към 17 ч. Сиена и Лейси пристигнаха с подпухнали очи от плач и смъртно бели лица. След няколко разменени погледа, се затвориха в сравнително добре-обзаведената стая на 16-годишната Грейсън, за да обсъдят ситуацията, такава, каквато е. Реално!
  - Всичко това е заради проклетите документи! – разкрещя се Ким, след като Лейс се просна на леглото, в което потъна за секунди, Сиена се свлече на пода, а Фаб седна на червената си табуретка.
  - В момента сме изправени пред огромна загуба, а ти си ми задрънкала за някакви скапани документи! Очевидно е, че взривът ти се е отразил адски зле, но не е нужно да разбираме, че е станало така и психически! – Лейси се настани удобно на леглото и размаха ръце.
  - Ние сме следващите! Не разбираш ли? Заради тези скапани документи ще ни избият до крак – Ким се изнервяше все повече и повече неспособна да потуши емоциите си.
  - Изобщо има ли доказателства кой е виновникът за целия този хаос?! – госпожица Лейси Десай повиши тон. Това й идваше в повече. – Знаем ли дали това е заради глупавите документи?! Не!
  Сиена, като че ли се посъвзе и монотонното й възражение огласи стаята.
  - Това означава ли, че трябва да не се пазим?... Нейното предупреждение беше пределно ясно! „Ако не забравим, ще умрем!” Не знаем къде изобщо е продължила да се рови, какво е правила през цялата тази година, за да не се страхуваме кой може да дебне и нас!
  Фабия поклати леко глава и заби поглед в пода, сякаш това щеше да я успокои.
  Ким скочи от малкия диван и включи телевизора, намиращ се върху нисък рафт в предната част на стаята.
  - Какво правиш…? – изписка Лейси.
  От яркоискрящия екран заговори уплашен и все пак делови глас:
  - След като пожарът, възникнал след чудовищната експлозия в къщата на семейство Бергман, бе потушен от пожарникарите, криминолозите се заеха да индентифицират откритите два трупа. По начална информация телата са в много лошо състояние и са напълно обезобразени, затова криминолозите не са убедени колко време ще им е нужно, за да разберат кои са жертвите.
  Четирите момичета покриха устните си с отвращение, но изведнъж Ким кресна въодушевено.
  - Открили са два трупа! Значи… някой е бил в къщата по време на експлозията?!
  - Очевидно. Все пак няма как да гръмне сама – Лейси я гледаше тъпо.
  По канала започнаха да повтарят първоначалната информация, както и предположения кои са телата. След около десет минути най-после имаше някакъв резултат.
  - Намерените трупове са на възрастни индивиди, най-вероятно Джо и Хелън Бергман. Трето тяло няма, което ни навежда на въпроса, къде е пълната им с енергия дъщеря Емили? Няма абсолютно никаква следа от нея. Още по-интересното е, че Аманда Ламърт, майката на една от приятелките на Емили, през цялото време била в кухнята на къщата си и не е видяла никой да излиза от триетажната сграда, след като изчезналото дете се прибрало с Ким Ламърт, дъщерята на Аманда. Госпожа Ламърт е напълно убедена, че ако някой се е измъкнал от къщата, това е нямало да остане незабелязано. Останете с нас за още новини.
  Лейси стана ядосано от мястото, което топлеше от 10 минути, дръпна щепсела на говорещия апарат и запрати кабела в стената.
  - Глупаци!
  - Но… н-н-но… това значи ли, че Емили може да е жива? – Сиена се бе изправила и се бе втренчила обнадеждено в приятелките си.
  - Както казаха… не се знае нищо! – продължаваше да говори с нервен глас Лейси.
  В очите на Ким се прокрадна игрива искра.
  - Тогава ние ще разберем какво е станало.
  - Без мен! Няма отново да се забърквам в тази каша – Фабия стана и тръгна да излиза от стаята. Страхът я беше победил, а чувството, че скоро и тя ще се озове от другата страна се засилваше.
  - Видях експлозията с очите си! Щяха и мен да убият! – Ким полудя. – Няма да позволя на тези побъркани глупаци да разрушават нечии животи без да си платят! Загубихме близък на всички ни човек. С мен ли сте?
  Никой не беше в състояние да противоречи на доводите на момичето. Трите уплашени тийнейджърки кимнаха леко и пламък загоря в очите им.

  Звънецът иззвъня, каращ момичетата да подскочат. И все пак си оставаше наивно от тяхна страна – говореха толкова въудошевено за това, а и с пръст да ги пипнеше човек щяха да побягнат уплашено.
  Фабия стана, излезе в коридора, заслиза по стълбите и се пресегна да отвори вратата, следвана от момичетата. Избърса очите си, пресметна наум възможността родителите й да се появят, а после я отметна непоколебимо, съзнавайки, че щяха да я оставят да се справи сама със случилото се, дори и да ставаше дума да отвори външната врата. Така се бе научила, това бе природата й.
  Открехна дървеното произведение на изкуството и протегна глава.
  - Номер или лакомство? – на прага стоеше малко дете със страховита маска, наподобяваща череп. Носеше чернолилава роба, разпиляна, влачеща се по земята, пасваща си със смачканата шапка отгоре му, и светещия фенер*, поднасящ едната му ръка.
  - Що за зловещо създание… - обади се Десай, подпряла се на парапета на стълбите. За сметка на това, другите зяпаха с интерес странното момче.
  - В момента не ни е до това, съжалявам – Фабия активира безжизнения си тон и посегна да затвори.
  - Номер или лакомство? – изръмжа детето. – Можем да спретнем един хубав номер, същия като този с приятелката ви, която очевидно не знаеше кога да спре.
  - Знам, че е Хелоуин, но да се подиграваш с тези работи, не е смешно, памперс! – Сиена излетя от къщата, заставайки право пред маскираното дете.
  - Не е хубаво да ме наричаш по този начин, защото когато същото сполети родителите ти, а после и теб, на теб ще ти е нужен памперс, комплексарко! Разкарай си задните части, и се върни в мижавата си дупка, защото лесно можем да те опърлим! – Сиена почервеняваше с всяка изречена дума от непознатия странник, не си даващ сметка, че всеки момент щеше да бъде отпратен с шамари и ритници от къщата.
  - Кой си ти, скап…
  - Виновниците за настъпилия хаос са на партито, на което щеше да ходи покойницата. На партито, на което щяхте да отидете, без да знаете местоположението му.
  - Я, си мери приказките, пикльо!
  - Градът на мъртвите от 21:00ч. Ще ви очакват и това ще е единственият ви шанс да разберете кои са… а ако не, ще бъдете лишени от единствения ви предоставен шанс, нисши гадини.
  Наметалото на дечкото се влачеше по прашлясалата пътека и събираше насъбралите се малки камъчета.
  - Глупак! – четирите момичета преживяха на вратата, изтръпвайки.
  - Ами ако е прав? – Фабия постепенно се предаваше.
  - Не му даде бонбони. Дали е прав? – Ким вдигна вежди многозначително, убивайки всичката надежда у приятелките си. Тресна вратата и първа се заизкачва по стълбите към стаята, в която си бъбриха допреди минути.
  - Но съмнението ме гризе отвътре? Ако наистина…
  Г-жа Грейсън мина покрай коридора, като на лицето й стоеше изкривена усмивка.
  - Защо не сте горе? – изхриптя.
  И тогава Сиена, която все още не сваляше „доматената” си физиономия, видя. Брошура, която изобразяваше с главни букви „ГРАДЪТ НА МЪРТВИТЕ”. Бе сложена на масичката в трапезарията, идеално виждаща се от входа. Грабна я разярено и зачете:

„Градът на мъртвите – 21:00ч. Не пропускайте невероятния купон, организиран на едно от най-вълнуващите места… с най-вълнуващите хора!”

  - Хей, откъде е тази брошура? – Сиена размаха листчето, така че да го видят всички, включително и майката на Фаб.
  - Бе пъхната под вратата – пощальонът разнася най-различни глупости. Да не би да смятате да ходите там? – Грейсън се намръщи.
  При нормални условия, която и от момичетата да беше изправена пред дилемата, щеше да изстреля едно строго категорично „Не!”, но сега… след многозначително споглеждане, имаха ли избор?
  - Една стара приятелка ще отиде… Означава много за нея, все едно ще бъде почетена… Няма как да не я посетим, нали? – думите се отнасяха за всички. Но дали това щеше да бъде правилното решение?
avatar
Perfect ;)
Развиващ се
Развиващ се

Female
От : Earth?
Мнения : 41
Дата на рег. : 09.07.2013

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Ghost Hunt, When They Cry, Fairy Tail, Death Note, Another, Naruto, D Gray Man, Full Metal Alchemist, Bleach, Yu-Gi-Oh!, Occult Academy, Beyond the Boundary, Kuroko no Basket, etc.

Върнете се в началото Go down

blue Re: TWISTED

Писане by Perfect ;) on Пет Дек 19, 2014 10:12 pm

CHAPTER 2 – THE CITY OF DEAD

Четирите момичета навлизаха в зоната на Града на Мъртвите и напрежението между тях се засилваше с всяка изминала секунда. Сега, в късните часове, тъмнината заобикаляше всичко, а студенината се беше дълбоко загнездила в приятелките. Никоя не смееше да обели и дума, но в главите на всички все още ехтеше последната реплика, изречена от Ким преди да тръгнат: „Гоним призраци, за бога…”.
Бяха се издокарали с типичните хелоуински, будещи страх и интерес, костюми – наминаха през магазина точно след излизането си. Никоя не искаше да влезе вътре при мисълта за тежката загуба и мястото, където отиваха, но бяха взели решение и не му беше сега времето да бъдат слаби. И след временното превъзмогване на страха, Фабия със синьосивата си рокля, Лейси с черния воал, ръкавици и изтънчено подбрано облекло, Сиена с тъмночервена прилепнала рокля, и Ким, която с най-голямо нежелание се отнасяше към среднощното им приключение, съответно преобразила се най-пренебрежително, сега потропваха самоуверено с високите токчета и скъпи обувки, устремени към мистериозното събитие. Навсякъде около тях се появяваха все повече нови и нови хора, изтупали се за партито.
- Защо, по дяволите, идваме на гробищата точно след смъртта на най-добрата си приятелка?! – Ким се осмели да промълви първа и да изкаже недоволството си.
- Допреди няколко минути ни убеждаваше колко важно е да я търсим, а сега, след като се задействахме, не по мое искане, разбира се, недоволстваш? – Лейси като момичето, което вече бе готово да заеме мястото на Емили, само чакаше да застане в опозиция на някоя от компанията.
- Изобщо не ми е до теб… - и сякаш само, за да спре краткия им спор, огромна решетеста врата се изпречи на пътя им. Зад нея се простираше огромна площ, заета от пръст и кал, а от двете страни се виждаше гориста местност, създаваща измамното чувство, че се намираш на подиум.
- Входът към гробището? – погледна въпросително Фабия.
- Входът на партито – Сиена открехна небрежно вратата със скърцане и стряскащото гробище и множеството хора се откриха пред плахите момичета.
- Града на Мъртвите… за бога, кой би кръстил така място, в което хората използват надгробните плочи за столчета? Град?! О, я стига… - Ким влезе втора, а после Лейси и Фабия.
Окапалите листа и пръстта хрущяха под краката им, а лунната светлина, единствената, с която разполагаше това място, правеше обстановката още по-мрачна.
- И сега? Дойдохме на това прокълнато място и?... Не виждам по-далече от пръстите си – Ким продължаваше да се дразни на глупостта на всички.
- Отиваме натам – Сиена посочи огромна стрелка с надпис „мъртъвци”, сочеща към едва различаващ се завой, зарит с изсъхнали клонки и храсталаци.
- Толкова ли си глупава?! – Лейси не можа да скрие ужасената си физиономия.
- Ако не бъркам някой каза, че гоним призраци. И този някой преди това говореше за потенциалното им оцеляване. Дойдохме тук, заради мъртвец, това е жокерът ни – Сиена посочи табелата като вече бе застанала до нея.
- Защо просто не последваме хората? Дават вид, че знаят повече от нас накъде отиват – Ким я полазиха тръпки. Всички насочиха погледите си, отново, към развълнуваната маса празнуващи.
- О, хайде стига. Мислиш ли, че виновниците за взрива, който за малко не взе и твоя живот, биха се набутали при пощурялата тълпа?
- Освен ако не са известни гробари… - Лейси махна с ръка, събирайки погледите на всички. – Какво?
- Не е добра идея да си играем с огъня, Сиена. Това е път без изход, как изобщо смяташ да минем? – Фабия се намръщи.
Внезапно се чу силен пукот близо до табелата, карайки всички да замръзнат. После още един, и още един… Някой се криеше там. Напрежението нарастваше, докато четирите приятелки трескаво се опитваха да пробият тъмнината с поглед и да разберат кой ги следеше.
- Кой е…? – но преди Сиена да довърши две тъмни ръце изскочиха от мрака, сграбчиха я, и я задърпаха назад, скривайки я от погледа на трите паникьосани съученички. Писъци огласиха входа на гробището, но нямаше кой да се притече на помощ на тийнейджърките.
- Сиена! – Ким светкавично се озова при храстите, блъскайки ги с ръце безмилостно. Тъмно-червеният плат от роклята на изчезналото момиче се бе разпръснал по бодливите клонки, увеличавайки стреса на макс. – Сиена! По дяволите!
Фабия се присъедини към вече треперещата си приятелка, опитвайки се да влезе навътре в гористата зона. Но отчаяните им опити бяха безсмислени, защото който и да бе съборил Сиена, вече го нямаше. Избягал с плячката.
- Първо Емили, а после и тя… - гласът на Ким пресекваше, вените изпъкваха по лицето й.
- Дойдохме тук за мъст, не е сега времето да се предаваме и ревем, нали? – Лейси сдържаше емоциите си и пое решително напред пред смаяните погледи на падналите момичета. – Да се пренесем в окото на бурята – партито е идеалната възможност, нали?



Трите потеглиха напред, докато зад тях, скрито в сенките, ги наблюдаваше момчето, което им бе казало за събранието в града. Единственото, което в момента можеше да прави, бе да се смее откачено и да не може да сдържи удоволствието си от това, че много скоро глупачките щяха да попаднат в капана само заради болната си амбиция да намерят мъртвата си приятелка.
След като изгледа цялата сцена с отвличането и писъците, усмихвайки се широко, най-сетне реши да махне прикритието си и да отиде на уговореното място, където щяха да чакат „злосторниците” на всичко това. Малкото момче бе свършило работата си идеално, момичетата бяха тук, за което щеше да получи едно гордо потупване по рамото. След като родителите му бяха починали, той бе останал чисто сам, но добрият стар човечец, който се смили над него - над сирака, когото отбягваха всички - и го намери на улицата, го прибра и сега детето се бе превърнало в момче добре обучено да изпълнява поръчките на стопанина си. Постепенно то разбра, че няма смисъл от милите обноски, или поне от усилията за такива, и даде свобода на своята зла същност повече от всякога. Просто трябваше да слуша нарежданията, а после си правеше, каквото поиска, докато скоро не дойде денят, в който човекът, когото той наричаше „Тате!”, не реши да го посвети напълно в бизнеса.
А тези момичета бяха много ценни за тате – сега той можеше да се наслаждава на представлението, което им бяха спретнали.
Момчето най-сетне стигна до замаскираните стълби, слезе и отвори дървената врата, откривайки се огромно широко подземие, по което вече бяха плъзнали различни плевели и мъхове. След още няколко завоя, най-сетне стигна до стаята, която му трябваше, открехна вратата, и в мига, в когото видя очите му, извика:
- Тате! – хвърли се отгоре му и не му остави глътка въздух.
- Пьотър – бегла усмивка пропълзя по лицето на здравия мъж, а после се обърна към останалите. – Време е.
И преди да довърши, в стаята връхлетя друг мъж със съпротивляващо се момиче с нахлупена на главата маска, за да не вижда нищо.
- Както пожелахте – новодошлият се поклони.
- Отведете я.
Малкото момче за първи път виждаше блясък в очите на „тате”.



Трите дами успяха да съберат погледите на дузина с пристигането си в центъра на гробището, украсено с тикви и кървави петна, но по-голямата част от гостите изобщо не даде вид на заинтересованост, спрямо новодошлите. Всички наблюдаваха с интерес изкопаните празни гробове, които хич не бяха малко, а други пък вече преминаваха към главната атракция на това място – имаше огромен брой хора при нишата, която водеше към мистериозно подземие.
- Това място би било идеално за къща на ужасите – притеснителността се беше изпарила от Ким, вече влизаща в подземието.
- Чакай! Виждаш ли колко разклонения има? Има много входове, през които можем да влезем – извика Фабия.
- А аз съм избрала тази, ако си толкова шубе, свободна си да отидеш в онази с повече хора – ехидна усмивка пропълзя по лицето на Ламърт, след което влезе и се скри от погледите им. Лейси и Фабия я последваха, ахвайки пред изпречилата им се гледка.
Навсякъде в огромното помещение имаше безброй статуи. Ронеше се прах, повечето бяха олющени. Старостта им се усещаше и будеше още повече страхопочитание. Хората също гледаха и издаваха изненадани възгласи.
- Защо този храм го няма на картата? – Лейси първа посмя да наруши надгробната тишина.
Момичетата вдигнаха поглед нагоре и видяха необичайния таван с произволни форми и извивки, които шокираха всички.
- Какво изобщо правим тук? – Ким се отърси от опиянението и се заоглежда. Не виждаше нищо, което да й подсказва накъде да тръгнат. Погледна в посоката, към която се бяха запътили още хора, но там нямаше нищо по-различно от това тук.
- Изгубихме ли се? – Фабия се почувства безпомощна. Вече бяха направили достатъчно крачки, за да не можеха да се върнат.
Никой не каза нищо. Лейси все пак реши, че трябва да последват тълпата и потегли напред. Пред погледите на момичетата се изпречиха стълби, по които съпътстващите ги откачалки бързо се заизкачваха.
- Явно и ние трябва да направим същото – Ким направи физиономия и след като се изкачи се озова отново на гробището. Не бяха там, където се намираха преди, но отново бяха навън.
- И мъртвите трябва да си позволяват някои глезотии и да обновяват тази замряла обстановка. Не са ли чували за ескалатори? – Лейси се изтупа, вдигна глава и видя, че отново са излезли. – По дяволите, пак ли?! – около тях шумата и пръстта, сякаш се бяха удвоили. Все още бяха на гробището, но не там, откъдето влязоха. Намираха се на някакво по-специално място.
- ПОМОЩ! ПОМОГНЕТЕ, МОЛЯ ВИ! НЯКОЙ ДА МИ ПОМОГНЕ, БЪРЗО!
Викове и крясъци секнаха абсолютно всичко. Женски глас огласи гробището и след краткото затишие и уплашени погледи на заобикалящите момичетата хора смях взриви мястото. Гостите се смееха като полудели.
- Хей, това е Хелоуин, какви са тези погледи? – някаква старица мина, покрай трите шокирани тийнейджърки и се засмя още по-силно, за да даде началото на ежегодния турнир по най-откачен смях.
- МОЛЯ ВИИ!... – момичето продължаваше да пищи и ридае отчаяно.
- Какво става… откъде идва това, по дяволите?! – Лейси се оглеждаше в синхрон заедно с останалите.
- Сякаш идва от някакво място под нас – Фабия се намръщи. – Писъците идват отдолу, сигурна съм.
- Сигурна? – Ким направи гримаса.
- Почти…
- Ох… - по лицето на Ким пропълзя окаяна физиономия, която след миг се смени с чудовищен страх.
- Какво? – Фабия вече бе готова да се откаже и да побегне към най-близкия изход.
- Гласът… той… - Ким рухваше пред неразбиращите погледи на Лейси и Фабия.
- ИМА ЛИ НЯКОЙ?!
- Това е Емс! – Ким побягна обратно по стълбите, които я отведоха отново при статуите с размери на колос. Не спираше да се оглежда, стараейки се незабавно да разреши загадката. Това беше тя… със сигурност. – Хайде, хайде… - спринтира по пътя, който бяха изминали невярващи, че съществува такава архитектурна забележителност, вече със замъглен поглед. Нещо й убягваше, а нямаше време. Тичаше с всички сили, това беше следата, която чакаха.
- Ким, чакай! – Фабия хукна след нея по стълбите, оставяйки Лейси горе. Какво се случваше?!
- ТОЙ ЩЕ МЕ ХВАНЕ! ИМА ЛИ НЯКОЙ ТУК! БЪРЗОО!
- Къде си! – Ким продължаваше да тича скоростно, опитвайки се да разбере какво става. Нямаше съмнение, тя беше тук. Емили беше жива. Но някой се беше опитал да я убие. И сега бе тук, за да я довърши. Но след като знаеше за случващото се защо изобщо й беше да идва тук?! Трябваше да се скрие, защото сега я гонят! Нямаше смисъл…
- Емили! Емили! Отговори, Емили! Хайде, тук сме! – Ким се въртеше загубила ориентация. Но трябваше да я намери на всяка цена. Щеше да… – Емили!
- АААХ! ИМА ЛИ НЯКОЙ?! АААААХ, А, НЕЕ!
- Емили! – Ким светкавично се насочи към посоката, от която долетя гласът. Писъците водеха към страховито тъмно място, което не беше забелязала преди. – Емс, къде си?! – ужасеното й лице се сбърчваше все повече и повече от страх. – Емили!
В последния момент десетокласничката видя врата, покрита с мъх и плевели. Незабавно се затича към нея, виждаща само целта си. Кръвта пулсираше във вените й, главата й се замайваше. Натисна студената дръжка, предавайки се на гравитацията, но не стана нищо. Вратата беше заяла.
- Проклятие!
Ким се отпусна безнадеждно, предавайки цялата си тежест на дръжката.
- Какво… - вратата изскърца силно.
Ким я открехна, залюлявайки се. Силни светлини се разбиха в слепоочията й.
- Емили! Тук съм! Аз съм тук, хайде…! – и нищо, че нямаше никакви останали сили, крещеше. – Ем, моля те! Тук ли си? – Ким се предаваше и секунда преди да рухне чу някакви гласове зад нея.
- Да, тя е точно тук – а след това почувства някаква нечовешка тежест в главата си, карайки я да се стовари върху студения мраморен под.
- ААРГХ, НЕ! НЕ!! ПУСНИ МЕ! АХ, НЕ, НЕЕ! АА! НЕЕ!
Паниката опияняваше Ким, която вече не можеше да се движи. Виковете, долитащи отпред стягаха гръдния й кош, не можеше да си представи какво щеше да стане с нея и Ем. Къде, по дяволите, изобщо се намираха?! Какво ставаше…
- Емили… - бе последното нещо, което успя да промълви преди да бъде смачкана под тъмния пречупващ я мрак.
- Ким…?! - бе последното нещо, което чу. От Емили.



Фабия и Лейси тичаха невъобразимо бързо само и само, за да настигнат Ким. Но тя изглежда беше потънала вдън земя.
- За бога, къде може да е? – Фабия се хвана за главата и се огледа. Какво ли не би дала, за да се махне по-бързо оттук…
Бяха проверили всяко възможно кътче от храма, но нямаше и помен от Ким.
- Хей, виж там! – Лейси посочи малък ъгъл от фасадата, потънал в мрак. Нищо чудно, че досега не го бяха забелязали.
И докато паниката и трескавото бягане влизаха в действие виковете и писъците на някакво момиче не спираха. Веселбата горе също.
Лейси изтича до призрачното кътче и открехна порутената врата, която се бе изпречила на пътя й.
Пред двете с Фабия се откри шокираща гледка.



- Ким! – зрението на Ким постепенно се възвръщаше и ярка светлина замъгляваше погледа й.
- Ким!
- Емили? – Ким говореше завалено… Бяха ли я упоили?
- Аз не съм никаква Емили! – гласът прогърмя в ухото й и тя се оттърси от транса си.
До себе си различи Сиена Брукс – приятелката й, която някой бе отвлякъл.
- Хей, как избяга? – Ламърт не осъзнаваше какво става. Където и да погледнеше виждаше размазано.
- Не съм бягала никъде – Сиена ръкомахаше. – Отвлекли са и теб!
- Какво?! – това бе достатъчно, за да проясни ума й. – Как?
- Не знам! Но трябва да избягаме преди да дойдат отново.
Ким успя да се изправи и се огледа. Намираха се в малко помещение, където различни мъхове бяха плъзнали по стените, правещи обстановката още по-страшна. Стара лампа светеше над главите им, а ръждясалата врата пред тях бе заключена.
- Виж – Сиена посочи стената на Ким.
- О, боже мой, това кръв ли е?! – Ким се приближи до стената, където пишеше „Помогни ми!” с нещо червено. Понечи да го пипне, за да разбере какво е, но Сиена хвана ръката й.
- Не! Не пипай нищо, а търси начин да се разкараме от тази дупка!
Мъжки глас огласи стаята:
- Как сте, момичета?
- Какво, за бога… - Сиена вдигна глава нагоре и забеляза високоговорителите, които бяха закрепени за всеки един ъгъл на тавана. Чувстваше как света й се разпада и й идеше да се накаже сама за глупостта си да дойде на място, където й бяха казали, че убийците на Емили ще я чакат. Що за глупак трябваше да си, за да го направиш?
- Чух, че сте поискали среща с мен.
- Значи ти си убиеца на Емили? – Ким гледаше нагоре.
- Кой знае, мога да стана вашия.
Последва споглеждане между двете тийнейджърки. Погледите им бяха красноречиви – бяха наистина уплашени. Представяха си колко глупаво щяха да изглеждат – отишли в гробището, отвлечени и убити. Ако изобщо ги намереха.
- Фабия и Лейси ще ни намерят. Има милиони хора горе, ще дойдат! – Сиена чуваше гласове отгоре. Можеше да се закълне, че е тълпата, която бяха видели пред Града на Мъртвите. Нямаше начин да са ги отвели далеч.
- Не разчитай на това – похитителят им изръмжа.
Ким погледна Сиена въпросително:
- Лейси? Сериозно? Ще жертва обувките си, за да ни изрови от тази шума?
Ким изрита окапалите листа, пръснати из цялата стая. Предположи, че са от някакво дърво отвън, и че когато вратата не е затворена, вятърът трябва да разнася листата.
- Да се махаме оттук – Ким понечи да тръгне, но роклята й се оплете в бодлива клонка, която изтръгна стон от момичето, след което я повали на земята.
- Ох, по дяволите! Добре ли си? – Сиена приклекна, за да я издърпа, но бе спряна почти моментално.
- Спри, виж! Тук няма никакви листа. Навсякъде има, но не и тук! – и наистина Ким бе паднала на съвършено чисто място.
- Да не би да мислиш...
- Да, точно това си мисля! – Ким посочи огромната статуя, закрепена за стената, до която бе паднала. – Това трябва да е изход, Сиена!
Двете веднага се заеха да избутат тежкия замаскиран изход от килията. След няколко минути пъшкания и блъскания най-сетне успяха да преместят статуята настрани достатъчно, за да тя да им разкрие тесен проход със стълби, които водеха право надолу.
Нямаше какво да чакат. Очакваха всеки момент мъжкия глас отново да забумти зад тях, затова изобщо не трябваше да се бавят. Хукнаха надолу към неизвестното и им се разкри подземен тунел.
- Поне има осветление.
- Няма как да няма – Ким се оглеждаше. – Сигурна съм, че ще излезем някъде оттук. Когато те отвлякоха в гората, ние последвахме хората в Града на Мъртвите. Завираха се по някакви дупки и тунели. А това трябва да е един от тях и да успеем да излезем.
Тъкмо когато си мислеха, че са спасени и тичаха и завиваха стремглаво по ужасяващите студени коридори, светлините запремигваха, а после угаснаха.



Фабия и Лейси стояха неподвижно пред току-що открилата им се гледка.
Някакъв старец стоеше на порутено бюро, като пишеше нещо, а до него плоча се въртеше и свиреше, издавайки всичките писъци на онова момиче.
- О, боже мой! Лейси, това е Емили! На записа.
- ПОМОЩ! Не! – стенания огласяваха малкия кабинет, а хората горе се смееха глупаво.
- Как такава плоча успя да огласи цял град? – Лейси се направи, че не чу Фаб. – Град, в смисъл, този…
- Лейси, Ем е на записа! Ким се е досетила и…
Старецът постепенно вдигна главата си, откривайки хладните си очи и сбръчканото си лице.
- Какво правите тук? – изграчи.
- Търсехме мол… - Лейси започна с подигравките си, но мигновено бе прекъсната от събеседничката си.
- Откъде взехте този запис?!
- Защо тийнейджърки ще се интересуват от това? – стопанинът сбръчка веждите си, образувайки още по-дъблока бръчка на челото си.
- Защото това е мъртвата ми приятелка! – Фабия се надвеси над облегналия се старец заплашително.
- О, не, как изобщо би ви хрумнало? – стана. – Емили изобщо не е мъртва. Точно преди три дни ми даде плочата за шествието.
Лейси и Фаб се спогледаха. Какво, за бога, си мислеше Ем, като даваше запис как пищи на изнемощял старец? За шествие?
- За бога, деца, Хелоуин е. Хората в Града на Мъртвите винаги се забавляват на писъци, кръв и ужас. Емили подкрепяше това и реши да запише гласа си тази година. И за щастие всичко е наред. Гостите са доволни – направи пауза. - А сега се махайте оттук!
Фабия бе почервеняла от гняв. Ким бе изчезнала именно заради тези извратени забавления. На които този викаше „Всичко е наред”!
Скочи, издърпа плочата без да се замисля и я захвърли на земята, а след това направи същото и с грамофона, който се затъркаля бясно по неравната повърхност.
- Сега всичко е наред – Фабия излетя, повличайки със себе си Лейси, като си обеща повече никога да не стъпи тук. – Приключихме.



Ким и Сиена спряха като опарени.
- Какво беше това? – лампите запремигваха хаотично, а след миг угаснаха, скривайки почти всичко.
- Има ли някой? – Сиена показа глава зад следващия коридор, който ги очакваше.
- Естествено, че има! – Ким я сръга в ребрата недоволно. – Бяхме отвлечени.
Сиена сви рамене:
- Поне би трябвало да си каже, че е там. Той е лошият и се мисли за непобедим, нали?
- А! По дяволите! НЕ! – Ким заквича като ухапана и се блъсна в Сиена, след което падна и стресиращата гледка пред нея се откри напълно – празен тъмен плашещ тунел.
Сиена падна в нещо мокро, но изобщо не можа да различи какво е.
- Ким, глупава ли си?! – изпищя, сещайки се за кръвта, която бяха видели по стените.
- Питаш мен, забрави ли? Просто в тази дупка има мишки – оплакваше се и говореше бързо.
- И ги различи?
- Ами нещо малко мърдаше зад нас…
- И си се стреснала, защото може да са мишки… Бягай!
Двете си помогнаха да се изправят и затичаха, придържайки роклите си, обърсващи пода. Без да поглеждат назад излязоха на кръстопът – трябваше да изберат накъде да тръгнат преди да стане твърде късно.
- Натам! – изкрещя Ким, сочейки наляво. Двете потеглиха, виждайки някаква смътна светлина в края на тунела. За нула време стигнаха целта си и на пътя им се появи врата.
- Може да е заключена.
- Може да попаднем на убийците… - без да се замисли Ким натисна дръжката.
Щрак!
Отворено.
Двете плахо открехнаха вратата, оглеждайки се.
Сиена мигновено погледна нагоре и видя звездите. Небе!
Бяха се измъкнали.
Пред тях отново имаше стълби, като този път успяха да различат мъховете и плевелите, плъзнали по тях.
Двете бързо се заизкачваха и пред себе си видяха решетестата врата. Входа към Града на Мъртвите. И изхода.
- Най-сетне! – Ким прегърна Сиена. Изпитваше радост, каквато никога досега. Беше спасила живота си, както и Сиена.
Уличната лампа пред огромната врата осветяваше пътя за навън. Именно тази лампа им бе подсказала да се насочат към изхода и да се върнат у дома.
Сиена отвърна на прегръдката.
- Но къде са Фабия и Лейси?
- Не трябва да са ни изоставили… Предполагам са още… - Ким посочи натам, където първия път се бяха събрали толкова чудовища… Но сега беше пусто. – Трябва да са при откачалките, които също влязоха под земята, преди да чуя писъците на Ем…
- Какво?
- Нищо – Ким се опита да не мисли за това.
- Звъня им – Сиена понечи да извади чантата си, но нея я нямаше. Когато се събуди в килията вече не беше с нея. – Всъщност са взели телефона ми.
- Моя също – Ким махна с ръце безпомощно.



След като двете изплашени тийнейджърки отминаха друга врата в тъмнината и се запътиха към изхода, мъжът, който им говореше през говорителите в преждевременно устроената килия, отвори малката врата. Надвеси главата си, за да се убеди, че са се махнали, и излезе от скривалището си доволен.
Котката си играе с мишката часове преди да я изяде.
Е, имаше за какво да се погрижи следващите дни.



Лейси и Фабия се провираха през малките дупки, през които се бяха провирали и на влизане. Трябваше да се махнат, колкото може по-бързо.
- Вярваш ли на онзи старец? За Емили? – Лейси се изтупа и погледна Фаб. Бяха излезли навън.
- Съмнителен е, определено, но Емили искаше отчаяно да дойде на този фарс. Защо пък да не стане център на внимание с оглушителни крясъци? И ние да се лутаме и да пищим с нея.
Фабия бе побесняла, но нещо бързо промени физиономията й.
При решетестата врата бяха застанали две познати фигури.
- Ким? Сиена?! – Лейси и Фаб се озоваха на секундата при двете си приятелки.
Последва шумна прегръдка и множество въздишки.
- Какво стана? Къде бяхте?
- Бяхме отвлечени – Ким не си правеше илюзиите, че ще увърта, нито пък, че ще разказва всичко с точност. Сега просто искаше да си вземе душ и да си легне. Беше скапана.
Лейси гледаше тревожно:
- О, боже, Сиена, какво е на роклята ти?
Цялата беше в кал. Мръсна.
Бе паднала в някаква гнусна локва!
- Бягахме, какво искаш? – намуси се и потегли напред без повече обяснения.
Изглежда на никой не му бе до задаване на въпроси след това и всички бързо се измъкнаха през вратата и хукнаха към вкъщи.
- Момичета, никъде няма да ходите. Забравихте ли? – Фабия ги гледаше уморено. – Обадихте се на вашите, че ще спите у нас. Така и ще бъде. А и четирите ще сме в безопасност заедно.
Не спориха излишно.
Прибраха се, колкото се може по-тихо, и се заеха да изхвърлят всичко.
Спомените обаче си оставаха.
За един незабравим Хелоуин…

Коментари:
http://forum.animes-portal.info/t17342-topic
avatar
Perfect ;)
Развиващ се
Развиващ се

Female
От : Earth?
Мнения : 41
Дата на рег. : 09.07.2013

~~АНИМЕ ЛИСТ~~
Любими анимета: Ghost Hunt, When They Cry, Fairy Tail, Death Note, Another, Naruto, D Gray Man, Full Metal Alchemist, Bleach, Yu-Gi-Oh!, Occult Academy, Beyond the Boundary, Kuroko no Basket, etc.

Върнете се в началото Go down

blue Re: TWISTED

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Можете да отговаряте на темите